Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Извинете, госпожо Фалън – казва кръглолик мъж с елегантен костюм. – Аз съм Джонатан Дънбар, управителят на хотела – подава ѝ визитка, докато асансьорът известява пристигането си със звън.

– Моля, след вас – прави ѝ жест да влезе в кутията от лъскава стомана и огледала. – Ще ви придружа до стаята ви.

Тя влиза вътре и го поглежда с подозрение.

– Тук съм от двайсет и четири часа и знам къде е стаята ми.

– Разбира се, че знаете. – Той натиска копчето за етажа ѝ. – Просто исках да разменим няколко думи насаме, дискретно, ако е възможно.

Асансьорът потегля нагоре.

– Не обичам дискретните неща. „Дискретно“ може да бъде преведено на всички езици като нещо, което трябва да се прикрие, премълчи или заличи. Това е най-омразната ми дума в целия свят. Освен „закъсняло плащане“, той май е по-лайняна дума и от „дискретно“.

Дънбар вижда отражението на лицето си в огледалото – напрегнато е. Тази жена ще му създаде сериозни проблеми, когато ѝ каже това, което трябва да ѝ каже.

Асансьорът спира. Вратите се плъзват и се отварят. Той поставя ръка на процепа и казва:

– Пристигнахме.

– Това някакво заболяване ли е? – подхвърля тя, докато минава покрай него.

– Моля?

– Навикът да казвате очевидните неща. Някакъв вид болест ли е? – Мици пъха картата си в процепа и отваря вратата. – „Вижте, пристигнахме.“

– Може ли да вляза за момент?

Личи си, че е искрено притеснен за нещо.

– Разбира се. Но само не си и помисляйте да ми казвате, че трябва да платя по-висока цена за стаята или че кредитната ми карта е невалидна.

– Не, не е това. Нищо подобно. – Той затваря вратата след себе си. – Боя се, че грешката е изцяло наша. Моя, за да бъда по-точен.

– Наистина ли?

– Днес бяхме посетени от двама полицаи, които поискаха да претърсят вашата стая и тази на господин Бронти. Бяха от терористичния отдел – имам предвид от антитерористичния отдел – полицията, разбира се, няма отдел с терористи. Но се оказа, че не са.

Мици го поглежда объркано.

– Не са какво? Ченгета или антитерористи?

– Оказа се, че не са ченгета. Полицаи, имам предвид.

– А какви са били тогава и защо сте им позволили да влязат в стаите ни? – пита рязко тя и се оглежда да види дали са откраднали нещо.

– Истинските полицаи казаха, че вероятно са били мошеници. Много професионални очевидно, защото документите им бяха абсолютно като истински.

– Леле, сигурно им е отнело цели двайсет минути да ги смъкнат от интернет – изпуфтява Мици и мислено благодари на Бог, че флашката е на сигурно място в чантата ѝ. После проверява багажа си, за да види дали нещо друго не е взето. – Ако нещо липсва, на лицето ви ще се появят по-големи синини и от моите.

Управителят помръдва нервно и я наблюдава как претърсва малката си пътна чанта на колелца. Тя изважда дрехите, преглежда ги набързо и после ги натъпква обратно.

– Имате късмет, малкото ми вещи са си на място. – Поглежда го така, както гледа дъщерите си, когато някоя от тях е направила безумна простотия, а другата я прикрива. – И не ви ли хрумна да се обадите в полицейското управление и да проверите самоличността им, преди да ги пуснете тук?

– Не, съжалявам. Не ми хрумна. Чак по-късно...

Тя въздиша с досада.

– За твое сведение, Дъмбо...

Той я поправя.

– Дънбар, не Дъмбо.

– Не, мисля, че Дъмбо ви приляга повече. Та за твое сведение, Дъмбо, проверката на самоличността е превантивна мярка. Което означава, че има смисъл само ако се прави преди нещо да е станало.

Управителят усеща, че лицето му пламва.

– Знам. Много съжалявам. За да се реваншираме за причиненото неудобство, позволете да доставим в стаята ви шампанско...

Мислите ѝ са съсредоточени върху инцидента.

– Тези фалшиви ченгета имаха ли си имена?

– Да, представиха се за Марк Уорман и Пени Джаксън.

Мици си записва имената в бележника до леглото.

– В Скотланд ярд наистина има такива служители, но не те са били в стаята ви.

– Пак го правите.

– Съжалявам – усмихва се той едва-едва. – Наистина е очевидно, че не са били тук. – После му хрумва друга мисъл. – Имахте ли нещо в сейфа? – поглежда към отворената вратичка над минибара.

Тя кимва тъжно:

– Да, гривна „Картие“, часовник „Ролекс“, няколко чифта диамантени обици, които купих на търга за вещи на Елизабет Тейлър. Нищо особено.

Лицето на Дънбар пребледнява.

– Успокойте се! Нямах нищо в сейфа.

После проверява положението в банята. Четката ѝ за зъби, пастата, гелът ѝ за почистване на лицето и тампоните са още там.