Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Тя го поглежда със съмнение.

– Защо?

– Защото, като спираме млади жени като теб да стават самоубийствени бомбаджии, спасяваме живота на много американци.

Сега тя се чувства толкова засрамена, че не може да го погледне.

– Казахте, че можете да ми помогнете.

– Да.

– Това означава ли, че ако искам да се махна далече оттук и никога да не бъда намерена, можете да го уредите?

– Ако ми сътрудничиш, мога да уредя да живееш където поискаш, с нова идентичност, определена сума пари, може би работа и дом.

Тя се взира в черната роба, покриваща скута ѝ, и знае, че всичко зависи от този миг. Но мъжът с английския акцент иска от нея да предаде семейството си и тяхната вяра.

Гарет бърка в джоба на синия си костюм и вади оттам купчина снимки.

– Трябва да видиш това. Не са приятна гледка, но трябва да ги видиш.

Колебливо ги поема от ръката му. Първата снимка показва голяма кръгла кофа за боклук на черни колела. Намира се на гърба на заведение за бързо хранене и кухненската врата е отворена, виждат се фурната и дългият грил. Втората снимка е на купчина полувързани, полуразкъсани черни боклукджийски торби, захвърлени в двора. На третата торбите са отворени от полицаи. На четвъртата се вижда съдържанието им.

Отрязани крайници. Пръсти. Ръце. Стъпала.

Сърцето на Захра прави връзката, преди очите ѝ да видят петата снимка.

Главата на Джавид.

Лицето на любовника ѝ се взира в нея. Черепът му е отделен от тялото и очите му са млечнобели и пълни с мухи. Косата, която някога обичаше да гали, докато го целува, е изцапана с кръв и останки от храна.

Нужна ѝ е почти минута, за да започне да диша нормално. За да овладее урагана от емоции. Накрая успява да проговори. И произнася думите, които знае, че ще променят живота ѝ.

– Мога да ви помогна. Знам някои неща.

92

ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН

Кирстен Колинс прокарва през щръкналата си коса пръстите си с изгризани нокти и се втренчва в картината пред себе си.

Малкото скапано маслено платно е измъкнато от малкия скапан апартамент на Брадли Дигън. Наистина не е сигурна дали ще заинтересува Мици, но беше обещала да я държи в течение на разследването и смята да направи точно това.

Младата полицайка поставя картината с лицето надолу в големия скенер, записва файла, прикачва го за имейла и звънва на Мици.

– Фалън.

– Лейтенант, Кирстен Колинс е. Имате ли компютър наблизо?

– Прекалено близо. Седя в клаустрофобично малък кабинет, по-тесен от банята на децата ми. Какво имаш за мен?

Кирстен изпраща файла.

– Току-що изпратих копие на картина, която полицаите откриха в апартамента на Дигън. Била е завита в парцал и скрита под дъските на пода.

Мици проверява пощата си.

– Още не е пристигнала. Някакъв знак от Дигън – жив или мъртъв?

– Не. Той и колата му просто са изчезнали. В апартамента му се е натрупала поща. Никой не го е виждал или чувал, откакто е бил в закусвалнята в Дюпон.

– Тази картина да не е онази, която се е опитал да продаде?

Кирстен се взира в платното.

– Не знам. Нямах време да се консултирам със специалистите. В папката по делото няма прикачена снимка на картината.

– Изглежда ли религиозна?

– Не съвсем. Но е много стара и е с подходящата форма и размер. Доколкото знам, ако е фалшива, съдът ще му разреши да я задържи, нали?

– Вероятно. Ще си бъде негова собственост. Имейлът ти току-що пристигна. Чакай да го отворя.

Докато чака, Кирстен драска на листа пред себе си. Рисува цветя. Големи клонки с разцъфнали цветя. Това е единственото, което може да рисува.

Мици наблюдава как образът започва да изпълва екрана на компютъра ѝ.

– Как е положението, Кирстен? Държиш ли се?

Полицайката довършва розата, която е започнала.

– Добре съм. Ирландеца ми липсва и не мога да повярвам, че вече няма да влезе през тази врата. Погребението е след два дни. Едва ли ще има много хора. По дяволите, може да сме само аз и свещеникът. Ти ще дойдеш ли?

Мици трепва.

– Иска ми се, но честно казано, не мога да си позволя нито цената на самолетния билет, нито да отделя необходимото време. В Калифорния ме чакат две деца, сестра ми се разделя със съпруга си, а аз съм приклещена в Лондон. Съжалявам. Ще ми пуснеш ли адреса, за да изпратя цветя.

Кирстен започва да зачертава нарисуваната роза.

– Знаеш ли, той цветя и бонбони не пиеше. Изпрати ми бутилка уиски и аз ще я изпия в негова памет и за твое здраве.

– Имаш я.