Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Вътрешният кръг моли да одобрите неговото предложение да се изпратят кръстоносци в Африка, за да сме сигурни, че никой мъж, жена или дете няма да стане жертва на Мардрид, на неговите хора или машинации. Двеста от нашите рицари са в готовност да навлязат на територията на Того, мястото, където Мардрид финансира изнасилвания, убийства, изтезания и пожари на цели села. Докато говорим, там са убити още хиляда души.

Пърси дел Граал, потомък на сър Пърсивал, вдига ръка.

– НАТО информирано ли е, сър Оуен?

– Естествено. Никой от членовете на съюза обаче не е засегнат достатъчно, за да изпрати свои войски. Бюджетите за военна отбрана са максимално орязани. Имаме мълчаливото одобрение на генералния секретар на организацията. – Оглежда хората по масите. – Други въпроси?

Главите се поклащат отрицателно.

– Тогава, велики членове на Кръвната линия, най-почтително ви моля да дадете одобрението си на Вътрешния кръг да предприеме похода, който предложих. Имам ли вашата подкрепа?

Всичките сто и петдесет членове на Ордена свиват десните си ръце в юмруци и ги допират до сърцата си.

– Благодаря ви.

Оуен потапя перото си в мастилницата и записва решението в книгата пред себе си, добавя датата, името и личния си печат. Внимателно подсушава текста, оставя древната писалка и поглежда отново членовете на Кръвната линия.

– Скъпи приятели, има още една причина, поради която ви помолих да дойдете днес.

Неочаквано за самия себе си изпитва силна емоция. Усеща как сърцето му се разтуптява и гърлото му пресъхва. Поглежда към Мирдин и вижда, че старецът незабележимо изтрива сълза от окото си. По масите също има хора, които дискретно докосват лицата си. Оуен се насилва да се усмихне.

– Виждам, че някои от вас вече се досещат какво ще кажа. Портите на Авалон се отварят за мен и аз се подготвям за това велико пътешествие. – В залата се чуват ахвания, но той не се опитва да свърже гласовете с лица. – Днес може би съм с вас за последен път и това е последният ми шанс да ви благодаря за вашето приятелство...

Някой го прекъсва с вик.

– Не! Прекалено рано е!

Оуен възпира изблика на емоция с вдигната ръка.

– Иска ми се да е така. Опасявам се, че винаги е по-късно, отколкото си мислим. Нека Бог ви благослови и да закриля вас и вашите семейства. Нека кръвните ви линии да текат обилно още дълги години.

89

НЮ ЙОРК

Двайсет и една годишната Захра Коршиди ги чува да ѝ се присмиват, когато излиза от магазина.

– Извинете, госпожице. Може ли да поговоря с вас?

Тя пренебрегва елегантно облечения мъж и подминава. Мисли само колко мрази бурката и никаба, които родителите ѝ я принуждават да носи. Дългият безполов плащ и булото са плътни и я карат да се поти, докато носи тежките найлонови торби по тротоара.

– Само една минутка, госпожице!

Някога ѝ позволяваха да носи дънки и тениски. Можеше да покрива косата си с цветни шалове, красиви roosari – но всичко се промени след „момчето“.

Така го наричаха родителите ѝ. Не Джавид, нито приятеля ѝ.

Момчето.

Казваха го така, сякаш е демон. Само защото не го бяха избрали те. Защото беше сирак, не беше от традиционно арабско семейство, бе израснал в Америка и имаше съвременни ценности и възгледи, които те мразят.

Не е чудно, че тя го обожаваше. Обичаше го с цялото си сърце, душа и тяло. И не се страхуваше да го признае.

Насаме или публично.

Това беше проблемът, последната капка, която преля чашата.

Да признаеш, че си правила секс преди брака, не би направило впечатление на никого в Ню Йорк, но в Иран ще ти струва публично унижение или дори екзекуция. И напоследък родителите ѝ се държаха така, сякаш са се върнали обратно в старата си родина.

Щеше да избяга от къщи и да заживее с Джавид, ако по-малкият му брат Садек не беше болен, в последните стадии на левкемия. Затова беше принудена да остане. Баща ѝ я преби толкова жестоко, че дни наред не можеше да ходи.

Точно тогава изчезна и Джавид. Не ѝ се обади, не ѝ написа есемес. Просто изчезна. Или бе изплашен до смърт, или вече не беше сред живите. Каквато и да е истината, оттогава не се бе чувала с него.

Без него животът ѝ просто свърши. Нагълта се с приспивателните хапчета на майка си. След като в болницата прочистиха стомаха ѝ, родителите ѝ казаха, че е донесла още срам на семейството, върнаха я у дома и я заключиха в стаята ѝ.

Като в затвор.

После се появи шансът да се изкупи. Да се отплати и да върне своята чест и честта на семейството. Славно самоубийство вместо безсмислено. Така поне заяви баща ѝ.