Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Да, сър.

Полицаят го повежда встрани от гостите на опашката и към тях се присъединява млада жена на около трийсет години, която досега бе стояла встрани.

– С колегата ми Пени Джаксън сме от Отдела за борба с тероризма. Интересуваме се от двама от вашите гости.

Дънбар пребледнява.

– Двама американци – добавя Джаксън. Подава му две снимки от вътрешния джоб на лекия си червен блейзър. – Жената е Мици Фалън, брюнетка, в края на трийсетте. Колегата ѝ е Джон Бронти, слаб мъж с кестенява коса.

– Виждал съм ги – казва управителят нервно. – Регистрираха се вчера. Имат карти на ФБР.

Джаксън се усмихва разбиращо.

– Картите не винаги са оригинални. Къде са те в момента?

– Наистина не знам. Ще проверя.

Уорман го стрелва предупредително с поглед.

– Не им казвайте, че сме тук. Не искаме нещата да се... как да се изразя... да се усложнят.

Разтваря сако, за да му покаже кобура на пистолета си.

Управителят отива зад бюрото на рецепцията. Говори с момичето, проверява нещо на компютъра, после се връща при тях.

– Току-що са излезли. Преди не повече от десетина минути.

Уорман изглежда облекчен.

– Може ли да огледаме стаите им?

Дънбар се изненадва от въпроса.

– Естествено – отвръща бързо. После лявото му око започва да потрепва нервно. – Не мислите, че в тях има експлозиви, нали?

– Доста невероятно е. Ако имахме подобни подозрения, щяхме да дойдем със сапьорите.

– Разбира се – кимва управителят и продължава да стои неподвижно.

– Сега ще ни помогнете ли, моля? – подсеща го инспекторът.

– Да, да, веднага. Имам универсален ключ за всички стаи. Последвайте ме.

Вземат асансьора до последния етаж и Дънбар тръгва пред тях по покрития с плътен килим коридор.

– Техните стаи са номер 602 и 604. – Пъха картата си последователно в двата процепа и отваря вратите. – Искате ли да вляза с вас?

– Не, не е необходимо, сър – казва Уорман. – Освен ако не желаете.

– Не, благодаря. Ще бъда долу, ако се нуждаете от мен – усмихва се той и се отдалечава.

Уорман изважда пистолета си и го проверява.

– Десет минути, после трябва да изчезваме.

Джаксън кимва.

– Не искам да даваме възможност на този глупак да размисли и да позвъни в Скотланд ярд, за да провери самоличността ни.

87

АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО, ЛОНДОН

За изненада на Мици от бутилката вода, която открадна от Джордж Далтън в кабинета на Оуен, все още няма ДНК профил.

– Ще го имам до края на деня – обещава Ани Линклатер и в гласа ѝ се долавя силна нотка на страх.

Мици я поглежда намръщено и се връща в малкия кабинет, в който са ги настанили с Бронти.

Бившият свещеник вдига глава от документите и картите пред себе си.

– Някакъв късмет?

– Дори не смей да питаш. Британците действат със скорост, която май им е наследство от някоя по-ранна епоха. Явно не са осъзнали, че сме ХХI век.

Бронти се разсмива.

– Всъщност момичето е американка.

– Все тая. Бавна е, защото е тук. Ти какво правиш?

– Ела да видиш! – Той приглажда голямата карта от Английското картографско дружество пред себе си и поставя лист A4 до нея. – Мислех си за този пасаж: И е решено в родината мястото на вечния покой да бъде завинаги там, гдето се кръстосват великите келти и бардове самотни пеят своите възхвали.

Тя го прочита отново и признава:

– Освен това за кръстосването т.е. покръстването, всичко друго ми е напълно неясно.

– Не мисля, че става дума за покръстване или кръстове, в смисъла на разпятия. Според мен се отнася за място, където се кръстосват – т.е. събират – келтските кланове, ирландските и уелските.

– Физическо място.

Той потупва по картата.

– Ето. Това е място, притежавано някога от рицарите тамплиери.

Тя се взира в пръста, закован върху остров по западното крайбрежие на Британия.

– Лънди? Никога не съм го чувала.

Бронти изглежда въодушевен.

– Възможно е там да са погребани рицарите. Точно където Келтското море се среща с Бристолския залив.

Мици изучава картата.

– Островчето изглежда много малко. Едва ли е повече от осем километра дълго и може би един-два километра широко.

– По-малко даже. В текста се казва: ... гдето... бардове самотни пеят своите възхвали. Е, там има гробище и не мога да си представя по-изолирано място в Европа, за да редиш мили думи за загиналите си другари. – Премества се на компютъра и отваря уеб страница, в която се споменава островът. – Сега, виж какво открих. Лънди е притежание на Националния тръст 2и е отдаден на Лендмарк тръст, за да бъде защитен от застрояване или друг тип експлоатация.