Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Отдавна не си е купувала вълнени дрехи, но сега няма намерение да замръзва на онези безумни британски температури. Да си го кажем честно, това е страна, в която хората смятат, че 20 градуса е идеална температура за прекрасен летен ден!

Презатлантическото пътуване се оказва по-поносимо от вътрешния полет от Сан Франциско до Вашингтон. Наоколо няма пищящи деца. Няма изнервени семейства, въртящи се в тесните седалки на икономичната класа. Докато изгледа няколко сълзливи филма и се унесе в дълбок сън под успокояващото действие на ибупрофена, самолетът вече се приземява на летище „Хийтроу“, или както чува да го наричат стюардесите – „Хел роу“ 1.

Минава полунощ, когато урежда всичко на митницата и се ориентира до намиращия се до летището хотел „Хилтън“. Наглася будилника до леглото си, трупясва се на него и само след миг часовникът започва да звъни и да свети сякаш е сирена за ядрено нападение. Седем сутринта е. Мици не може да повярва, че шест часа са се изпарили за секунда.

Раменете и гърбът я болят зверски от сблъсъка в катастрофата, особено от страната, където коланът се бе впил в тялото и ѝ бе попречил да изхвърчи през предното стъкло на колата, въртяща се като парцалена кукла в пералня.

Слага си новата пола и раираната риза и открива, че не си пасват с вълнения пуловер толкова добре, колкото е очаквала. По-ужасното е, че черните кръгове около очите ѝ са още по-наситени – сякаш някой ѝ е изиграл номер и ги е изрисувал на лицето ѝ, докато е спала. Носът ѝ също се е подул още повече и кожата около счупеното е станала черна. Използва огледалото в банята, за да нагласи новия си тоалет, и си казва:

– Миц, ще трябва да се откажеш от идеята да си намериш съпруг с кралско потекло, докато си тук.

Към осем часа слиза долу за закуска. Има един час, за да се срещне с Бронти, да го информира за случая, да се отпишат от хотела и да намерят шофьора на посланика, който ще ги откара при него.

Младата жена до вратата на ресторанта отбелязва номера на стаята ѝ и я отвежда до маса за двама, която абсолютно случайно – или пък не – е в най-далечния ъгъл, където Мици не може да плаши останалите гости.

Бронти се появява скоро след като младият сервитьор – поляк – ѝ е налял чаша кафе, гледайки я съчувствено. ФБР агентът е облечен в панталони от рипсено кадифе в карамелен цвят, розова блуза с якичка и кафяв вълнен пуловер, метнат на раменете му.

– Света Дево! – възкликва бившият свещеник, докато се настанява до нея. – Какво е станало с теб?

Мици оставя чашата си на масата.

– Виж какво, току-що използва правото си на единствена безплатна забележка. Искаш ли кафе? Или смяташ да си пробваш късмета с още въпроси за лицето ми?

1Hell Row – англ. – „Адският път“ („Улицата към ада“) – б. пр.

64

ГЛАСТЪНБЪРИ, АНГЛИЯ

Затъмнените стъкла на бронирания рейндж роувър позволяват на Ланс Боку и Дженифър Гуин греховния лукс да се държат за ръце, без да се тревожат, че бодигардовете в колата зад тях ще ги видят.

Пътуват на север по крайбрежните пътища, покрай Ейвънмаут, после на запад по втория мост на река Севърн, заобикалят Нюпорт и продължават към почти хилядата квадратни километра пустош на националния парк „Брекън Бийкънс“.

Колите минават с грохот из скалистия пейзаж, изпълнен с гори, полета, езера и планини, територия, която е сред най-охраняемите в Британия.

Дженифър нежно гали покритите с белези ръце на Ланс, които държат волана.

– Тези какви са? Доказателства за буйна младост?

– Белези от загубени и спечели боеве. Детски кавги и битки в зрелостта. Помня всяка от тях, както и всяка рана.

Тя решава да го тества.

– Този откъде е?

Той поглежда към белия белег между кокалчетата на палеца и показалеца на лявата ръка.

– Юмручен бой в парижки бар. Двайсет и първия рожден ден на най-добрия ми приятел.

– А този?

Ланс свежда очи към сребристата резка по дължината на кутрето му.

– Ааа, това е от падане със скутера на приятелката ми. – В гласа му се долавя носталгия. – Бях на седемнайсет, а тя на деветнайсет.

– И красива?

– Много. Минахме през разлято масло и се стоварих върху ръката си. Счупих и ключицата си. Много болеше, но не толкова, колкото когато тя ме заряза заради женен мъж.

– C’est la vie 2 – казва Дженифър. – Любовта понякога свършва и хората остават наранени.

Той се замисля, заглежда се в пътя пред себе си и после пита:

– Ти ще ме нараниш ли някой ден?

Тя стиска ръката му и се усмихва тъжно: