Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Тя кимва:

– Надявам се, че в болницата ще успеят да го вдигнат на крака. Да направят трансплантация и каквото там е необходимо.

– Ще пуснем някои връзки. Да видим какво можем да сторим, за да го придвижим по-напред в списъка на чакащите за донор – кимва капитанът. Преглежда документите на бюрото си и изважда един лист. – Това е за теб.

Тя го взема и се взира в списъка с имена.

– Личните телефони на всички висши служители на британското посолство тук и в Лондон.

– Благодаря. Ще ги прозвъня, когато се върна в Калифорния.

Забелязва полуусмивката на Фуло. От вида, който показва, че началниците знаят нещо, което ти не знаеш.

– Пропускам ли нещо?

– Говорих с началника ти – госпожа Донован. Тя няма нищо против да се занимаваш с този случай оттук, от Вашингтон, независимо дали ще успееш да го разрешиш, или ще се окаже задънена улица.

– Не ми го спомена, когато се чух с нея вчера вечерта.

– Говорих с нея преди час. Очаква да ѝ се обадиш след края на срещата ни.

– Капитане, наистина трябва да видя дъщерите си. Сигурна съм, че ме разбирате.

– Тогава уреди този случай по-бързичко, лейтенант. И не се заблуждавай, и двамата знаем, че някой ще трябва да замине за Англия, и това определено няма да съм аз, нито лейтенант Фицджералд.

56

СОХО, ЛОНДОН

Анджело Марчети събужда проститутката Жизела. Плаща ѝ и я изритва. Трябва да си вземе душ, да се преоблече и да се подготви за срещата на закуска.

В края на краищата именно заради нея беше долетял тук преди около трийсет часа.

Наясно е, че мъжът, с когото предстои да се срещне, притежава стаята, в която се намира, както и нелегалното казино на долния етаж, където миналата нощ бе загубил повече от сто хиляди лири. Не беше голяма работа, като се има предвид, че сделката, която се кани да сключи, ще му донесе милиони. Милиони и ново начало. Далече от Оуен Гуин и неговата армия добротворци.

Марчети закопчава елегантно скроената бяла риза, която пада свободно над сините му дънки. Трийсет и четири годишният мъж изучава лицето си в огледалото, изследва първите сиви косъмчета в черните бакенбарди и в стилно оформената брадичка. Младостта му си отива и признаците за остаряване го настройват носталгично.

Като тийнейджър беше играл футбол в отбора на Неапол. Три кратки години, през които спечели милиони. Повечето от тях похарчи, за да помага на бедните в района на Кампания.

После дойде най-черният ден в живота му.

Удар, който строши коляното му и го лиши от първата международна купа. Нараняване, което доведе до години рехабилитация и тъпчене с обезболяващи. В крайна сметка не успя да се завърне към футбола.

Отначало се зае с разширяване на инвестициите си и продължи да бъде отдаденият млад филантроп, създаващ проекти, които дават надежда за уличните хлапета на Скампия и Секондиляно. Именно тази му дейност привлече артурианците и за известно време Орденът му даде причина да живее, даде му смисъл. Работеше усилено да задържи младите италианци далеч от лапите на камората и мафията.

После дойде вторият удар.

И той, и съпругата му имаха тайни връзки – тя с негов бивш съотборник, той – с алкохола и наркотиците.

Първо се пристрасти към обезболяващите. Те притъпяваха физическата и психическа болка. После чувството за самота нарасна и на помощ дойдоха кокаинът и хероинът.

Премести се в Америка, за да избяга от мафиотските дилъри, на които дължеше пари, но дълговете му продължаваха да растат заедно със зависимостите. Добави към опиатите и хазарта като опит да спечели достатъчно пари, за да се разплати с всички и да започне отначало, начисто.

Само че загуби десет пъти повече, отколкото спечели.

Тропотът по вратата го откъсва от мислите.

Поглежда през шпионката: три фигури – двама едри мъже, въоръжени. И той.

Мъжът, за когото Гуин бе говорил толкова много.

Онзи, от когото ТСОА се боеше и когото мразеше най-много.

57

ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН

Мици направо затръшва телефона след разговора с Донован. Последното, което иска, е да остане във Вашингтон.

Рути, Джейд и Амбър ще превърнат живота ѝ в ад, щом разберат, че дните, в които беше обещала да я няма, ще се окажат седмици.

А и ще ѝ трябват още дрехи. Освен ако не иска да замирише по-ужасно от Ирландеца и от колата му. Пардон, от това, което е останало от колата му. Всъщност и от това, което е останало от него. Напомня си мислено да звънне в болницата веднага след като се ориентира в списъка, който ѝ е дал Фуло.