Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– През покрива ли смяташ да влезете?

– Не, докато не се наложи. Искам да сложа подслушващо устройство на прозореца; връзката от параболичните микрофони не е толкова добра, колкото се надявах. Ще спуснем и невидима камера, фиброоптична, която няма да се вижда на тази светлина.

– Знаем ли какво прави Марчети?

Далтън покрива с длани слушалките на ушите си и се заслушва.

– Не мисля, че в момента е в стаята. Долавям три гласа. На Фалън, на жена и на мъж.

Посланикът поглежда към часовника си.

– Трябва да те оставя сам. От Ватикана не отговарят на обажданията ми, а когато го направят, знам какво ще бъде решението им.

– Няма да отменят събитията утре.

– Разбира се, че не, прекалено късно е. Което означава, че трябва да се свържа с Кардиган и да огледам отново охраната.

– Не се тревожи, ще се оправя тук – Далтън потупва монитора пред себе си. – Най-добрите ни хора се занимават със случая; ще измъкнем Фалън.

– Знам, че ще се справите. – Оуен се надига от мястото си и отваря вратата на таксито. Личната му кола го очаква на няколкостотин метра по улицата. – Опитай се да не убивате Марчети. Наистина искам да прекарам известно време със стария ни приятел.

149

ЛОНДОН

Под черното като катран небе Анджело Марчети се взира в ярките светлини на града. Пред него се простира водната шир на Темза, а вдясно – стоманено-стъклената гора на сградите във финансовия център на Лондон, „Канари уорф“.

Когато този пентхаус апартамент бъде завършен, Мардрид ще го продаде за милиони, без съмнение на някой богат руснак или арабин. Сега обаче сградата се състои само от подове, стени и тавани.

В десния му джоб има парче плат, в което са увити спринцовка, няколко чисти игли и толкова хероин и кокаин, с колкото една прилична рок банда би могла да се друса цял месец. Изкушението да забие солидна доза в голямата си изпъкнала вена е почти неустоимо.

Флашката, която екипът му извади от калифорнийската полицайка, лежи върху пласт тоалетна хартия.

Беше излъгала.

Флашката не е същата. Тази е по-малка, по-тънка, по-лека и празна.

Въпросът е какво да прави с жената.

За щастие, Мардрид още не го е подгонил. Но след ден или два ще го направи. И Марчети знае, че ако не успее да му осигури подробности за гробовете на рицарите, ще е най-добре да изкопае собствения си гроб.

Грабва хартията и безполезната флашка и влиза в другата стая.

По негова заповед са измъкнали жената от гардероба, почистили са я и са я сложили да седне на стол.

Марчети взема друг сгъваем стол и го слага срещу нея. Вдига флашката пред зачервените ѝ и посинени очи.

– Къде е истинската?

Тя мисли за момичетата си. Представя си как топуркат с малките си крачета като бебета, как ги повдига, как ги прегръща.

Този път Марчети крещи:

– Къде, по дяволите, е флашката?

Мици успява да овлажни пресъхналите си устни:

– Закарай Амбър в болница и ще ти кажа.

Той поклаща глава и се взира в нея. След всичко, което ѝ бе причинил, как все още не се е пречупила? Какво още трябваше да ѝ направи, за да се предаде?

Знае отговора. Няма такова нещо. Беше виждал и преди хора като нея – с желязна воля, непоклатими. Не много отдавна и той беше такъв човек.

През прозореца срещу него небето започва да просветлява. Знае, че след час ще съмне и американците ще хвърлят още повече екипи и усилия, за да намерят момичетата.

– Добре – казва накрая, побеснял от отчаяние. – Ще освободя една от твоите малки кучки. Ще го уредя. Но ти обещавам следното – пристъпва към нея, очите му я гледат с ярост. – Ако ме прецакаш, ако незабавно не ми дадеш това, което искам, другата ти дъщеря ще умре и смъртта ѝ няма да е милостива. Ще бъде бавна и болезнена и тя ще пищи твоето име. Ще бъде най-ужасната смърт, която можеш да си представиш.

150

КАЛИФОРНИЯ

Крис Уилкинс надува клаксона на колата, докато наближава убежището, защото знае, че ако забрави да го направи, рискува да получи куршум в челото си

Тес отваря. В дясната си ръка държи „Глок 29“; а на стената – на по-малко от метър – е облегната пушка. От настроението му разбира, че нещо го тормози.

– Всичко наред ли е?

Той хвърля поглед към момичетата. Все още са завързани, със запушени усти и с качулки на главите, но сега са разделени. Едната седи на стол, краката ѝ са завързани за него, а ръцете ѝ са омотани здраво зад гърба. Другата – пострадалата – е на пода, с повдигнати крака и превързана ръка.