Сега фокусът се беше изместил и Пантерата, която търсех, беше арабин. Той обаче не беше тук — а в Йемен, през Ню Джърси и Колумбийския университет. Трудно ми е да го проумея. Така де, мога да разбера родените другаде терористи, но не и все повечето родени в Америка мюсюлмани, бягащи в ислямски страни, които никога не са виждали, та да вдигнат оръжие срещу Америка. Това пък за какво им е?
— За какво си мислиш? — попита Кейт.
— За времето, когато това място беше атакувано от ФАЛН 3 3 Въоръжени сили за национално освобождение (исп. Fuerzas Armadas de Liberacion Nacional), пуерториканска сепаратистка организация — Б.пр.
. А също и за Пантерата. Знаещ ли, че е роден и образован в Щатите?
— Да. Влязох в интернет след теб.
— Защо му е на човек, израснал в относителен комфорт, в свободно общество, завършил един от най-добрите университети в страната, да реши да замине в една затънтена и опасна страна, от която са избягали собствените му родители, и да се захване с терористична дейност срещу родината си?
— Когато научиш, кажи ми.
— Но ние трябва да разберем защо прословутата топилка не работи. Има нещо сбъркано в нашето мислене. Или в тяхното.
— Може да е и в двете — предположи Кейт. — Свързано е с джихада, но той не го обяснява напълно. Още по-плашещо е, че Джон Кори мисли за това — отбеляза тя. — Какво се е случило с онзи, който все казваше: „Да им пуснем бомбата“?
— Ами… тъй като отиваме в Йемен да намерим този роден в Америка ислямски терорист, бих искал да вляза поне мъничко в главата му. Може да ни е от полза.
— Би ни било от полза, стига да можехме да го направим.
Замислих се за момент.
— Навремето в отдел „Убийства“ правехме много психологически профили, особено на серийните убийци. И имаше полза. Това обаче е различно. Обикновените престъпници като цяло са тъпаци, макар че схващат достатъчно, че да не искат да бъдат убити или заловени. А на тези типове не им пука дали ще умрат. Взривяват се. Забиват самолети в сгради. После отиват в рая, при виното и девиците. А при нас е обратното. Имаме вино и девици тук, а после отиваме в ада и получаваме още повече.
Май теологията не е от най-силните ти страни.
Храната ни тъкмо пристигна, когато телефонът ми иззвъня. Беше Ал.
— Нашият Набеел не се е явил на работа днес, а двайсетте йеменци на неговия адрес не са го виждали от събота. Не отговаря на мобилния си. Проверявам местните хука барове, джамии, другите деликатесни магазини и така нататък.
— Провери и бардаците.
— Това заповед ли е? — Ал се направи, че не се майтапи, и продължи: — Набеел е започнал работа в онзи магазин преди седмица и никой не знае нищо за него, за семейството му и за приятелите му. Може просто да е дошъл тук, да се е уплашил от разговора с теб и да е духнал.
— Каза, че бил редовен гастарбайтер.
— Е, може да е работил другаде. Никой в „При Джордж“ не го познава.
— Може и да те лъжат, Ал.
— Не могат да излъжат мен , Джон. Направят ли го, умират.
— Ясно. — Трябват ни повече типове като Ал Расул. Аз съм твърде снизходителен към обикновено недружелюбната близкоизточна общност. Е… може би „снизходителен“ не е съвсем точната дума.
— Поисках да поставят под наблюдение квартирата и работното му място, както и да проследят мобилния му телефон — каза Ал. — Междувременно ще продължа да проверявам квартала.
— Добре.
— Има нещо гнило в това.
— Възможно е.
— Ще се видим във форта.
Затворих.
— Какво става? — попита Кейт.
— Моят йеменец е изчезнал.
— Споко. Знам къде можеш да намериш предостатъчно йеменци.
Наобядвахме се и взехме такси до йеменското консулство на Източна 51-ва недалеч от ООН.
Сградата на йеменската мисия към Обединените нации нямаше шанс да спечели награда за дизайн и архитектура, макар че стените на консулството бяха украсени с живописен пейзаж и щастливи хора, нито един от които не носеше калашник.
Като че ли бяхме единствените посетители днес, макар да съм сигурен, че мястото обикновено е обсадено от хора, желаещи да пътуват за Йемен.
На рецепцията ни посрещна мъж на средна възраст, което ми напомни, че жените в Йемен рядко излизат от домовете си. Казах защо сме тук, мъжът взе паспортите ни и изчезна за няколко минути (достатъчно дълго, за да им направи фототипно копие), след което се върна с друг мъж на средна възраст, който се представи като Хабиб и ме попита:
— Кога и как планирате да пристигнете в Йемен?
Това не му влизаше в работата и той знаеше, че не бива да пита подобни неща американци с дипломатически паспорти.
Читать дальше