Джеймс Хъгинс: Магьосникът

— Защо уби толкова много от нашите? Каква е причината?

Старецът се смръщи и пак поклати глава.

— Няма нужда от причина. Самото то е причина… жестока, твар, създадена да унищожава.

Старецът презареди тежката ловна пушка 10-калибър и насочи цевта й към земята. После закрачи бавно и печално надолу по хълма към призрачния град.

— Хайде, момче… Имаме мъртъвци да погребваме.

— Торн, напуснеш ли, ще умреш.

Обръщайки глава по посока на гласа, Торн се засмя и затвори гардеробчето. Другите полицаи се подготвяха сред стакатото на самозалепващите ремъци на бронежилетките и кобурите. Затръшваха се врати и капаци на куфарчета, скърцаха скрипците за фитнес, върху които полицаите изливаха натрупаната през деня ярост.

— Така или иначе ще умра — изхили се Торн, докато пъхаше своята „Берета“ в кобура. Тя бе сред малкото вещи, които щеше да вземе със себе си след осемте години работа като полицай в Лос Анджелис.

— Какво променя пенсионирането? — продължи с усмивка Торн. — Нали помниш Меткаф?

— Аха — отговори Ти Джей.

— Е, Меткаф е пенсионер от пет години. И я го виж, още е жив.

— Да, ама не е истински щастлив.

— Той никога не е бил щастлив.

Ти Джей, най-мускулестият от всичките му познати, тръгна тромаво напред и Торн за пореден път се удиви от външността му. Наблюдавайки Ти Джей, човек моментално възприемаше теорията, че неандерталецът се е кръстосал с Хомо еректус . Веднъж Торн го видя да прескача паркиран фолксваген костенурка, без изобщо да го докосне.

Ти Джей се спря на няколко крачки и го загледа как тъпче цивилните си дрехи в армейската мешка. На нея пишеше с дебели букви: КАПИТАН МАЙКЪЛ ТОРН, 82-РА ВЪЗДУШНОДЕСАНТНА ДИВИЗИЯ, 4 БРИГАДА, 7 БАТАЛЬОН.

— Торн, виждал съм това с очите си. Добри хора, всички в отлична форма. Пенсионират се и след две години гушват букета — поклати глава той. — Отиват си вкъщи, измъкват въдиците, стиковете за голф и започват да пишат книга, която никога не завършват, защото тупват на пода със сърдечен удар. Промяната в начина на живот е прекалено голяма, човече. Няма друга като полицейската работа — вълнението, братството, тръпката да се измъкнеш на косъм, да помагаш на другите. Торн, ще пукнеш, ако не спасяваш хората от разни каши. Аз те познавам. Дълбоко в себе си ти си като Майка Тереза. Трябва да помагаш. — Ти Джей кимна с изражение на всезнаеща мъдрост. — Това е в кръвта ти, човече. И макар да не съм религиозен — в душата ти, или нещо такова. Знаеш, че съм прав.

Торн се усмихна, докато връзваше мешката.

— Виж, Ти Джей, аз и Ребека купихме една много хубава стара къща в Нова Англия. Тя се нуждае от сериозен ремонт, така че ще бъдем заети дълго време. Ще имам доста работа.

— А децата? — не се отказваше Ти Джей. — Наистина ли мислиш, че това е най-доброто за тях?

Торн се обърна и облегна ръка на изправената мешка:

— Ама ти май си съвсем сериозен?

— Торн, остани още една година. Прекалено си млад за това. Сега си в разцвета си.

Торн прехвърли през рамо едната презрамка на мешката. После вдигна кожения кобур, пъхна беретата в него и го закачи на кръста.

— Ти Джей, на четиридесет и пет съм. Имам зад гърба си двадесет години битки, гърмели са по мен, прострелвали са ме. Бил съм наръгван, взривяван, чупил съм почти всички кости в тялото си. — Той потупа приятеля си по рамото, докато минаваше покрай него. — Не, братко мой. Край на приключенията. Ще прекарам остатъка от живота си в покой. Колкото и скучно да ти звучи.

Ти Джей проследи с очи как се отдалечава и промърмори подире му:

— Обзалагам се, че няма да стане.

Публиката не издаде и звук, докато жилестият белокос професор поставяше малкото си бележки на катедрата. Той не се нуждаеше от подробни сламки, защото след цял живот неуморно изучаване познаваше добре предмета си.

Макар да бе прекрачил в началото на седемдесетте, вече пенсионер, стоеше изпънат, с нехаен загар и в цветущо здраве. Походката и стойката му издаваха човек, който не чувства тежестта на годините. Ученият прочисти гърло и започна:

— Добър вечер. Аз съм професор Александър Адлър и за мен е чест да бъда сред вас. Няма да прахосвам времето на такава изтъкната публика, като ви говоря неща, които вече знаете. Вместо това нека се насочим направо към предмета на тазвечершния ни семинар — магията. Основният въпрос е: какво точно е магията? Отговорът е много по-сложен, отколкото мнозина предполагат.

С ръце зад гърба си професорът закрачи по сцената, отправяйки думите си последователно към отделни хора от публиката.