Джеймс Хъгинс - Хънтър

— До четири часа момчето ще умре.

Думите бяха заглушени от бръмченето на нисколетящия хеликоптер, който се очерта на потъмняващото небе, сетне се скри в облак. Перките предизвикаха вихрушка от гъст, студен въздух. Едрият мъж хвърли пурата си на земята и гневно я стъпка.

— Шериф Кахил — прогърмя радиопредавателят в патрулната кола.

Той се обърна. Четвъртитото му лице се беше зачервило от хапливия зимен вятър. Мъжът протегна ръка и взе микрофона.

— Говори Кахил.

Гласът от другия край на линията беше предпазлив.

— Шерифе, доброволците, които претърсват гората, не са намерили никаква следа от момчето. По целия път до Сидър Пас има хора от Националната гвардия, но и те не са открили нищо.

Кахил се намръщи.

— Слушай — изръмжа той. — Имаме четири часа, докато се стъмни. Ако не го намерим дотогава, момчето ще умре от студ. Според прогнозата за времето ще има силен снеговалеж. Колко хеликоптера участват в издирването?

— Шест. — Атмосферните смущения по линията се усилиха. — Но през дърветата се вижда трудно, облачно е, няма достатъчно светлина.

Кахил тихо изруга и се облегна на колата, която се наклони под внушителната му тежест.

— Всички да продължават да търсят. Няма да спрем, дори да се мръкне. Мислете какво преживява онова четиригодишно дете.

Кахил хвърли микрофона на седалката. До патрулната кола спря черен пикап. Шерифът се обърна и отвори уста от почуда, когато от пикапа слезе мъж, следван от огромен черен вълк. Новодошлият се вторачи изпитателно в Кахил и попита:

— Какво става, Франк?

Гигантският вълк обърна грамадната си глава към гората.

Явно изненадан, Кахил се забави минута, преди да отговори.

— По дяволите, Хънтър. Мислех, че не си в страната.

— Върнах се преди няколко часа. — Хънтър се наведе, за да пристегне високите до коленете мокасини. Беше облечен в избелели сини джинси и протрита кожена риза, кафява на цвят. — Кажи ми какво става, Франк.

Кахил направи крачка напред. Беше видимо разтревожен.

— Търсим четиригодишно момче. Не го ли намерим, ще умре, когато настъпи нощта. На северния хребет го търсят полицаи, триста доброволци и хиляда души от Националната гвардия. Пуснали сме кучета. Шест хеликоптера кръжат във въздуха. Но няма и следа от хлапето. Сякаш се изпари.

Хънтър взе от пикапа портативен радиопредавател и бързо го закопча на колана си. Движенията му бяха съсредоточени, целеустремени и бързи.

— Къде са видели момчето за последен път?

— Там — развълнувано каза Кахил и посочи с мускулестата си ръка. — Горе, близо до пътеката. Родителите казаха, че изведнъж изчезнало.

— С какво е облечено?

Хънтър сложи пакет с храна и комплект за оказване на първа помощ в кожената чанта, преметната през рамото му. На колана му висеше манерка.

— Червена риза, синьо яке, стари джинси и маратонки. Дрехите ще го топлят през деня, но през нощта няма да издържи.

Хънтър наметна кожено яке, което имаше странна кройка и стигаше почти до коленете му. Имаше две качулки. Предназначението на едната явно беше да предпазва главата му от вятъра, а на другата — да закрива гърба му от дъжда. Кахил винаги се учудваше на странната дреха. Знаеше, че Хънтър сам бе ушил якето.

— Казваш, че сте пуснали и кучета, така ли?

— Да — отговори шерифът. — Кучета. Доброволци. Всички.

— Кажи им да останат по местата си. — Хънтър се обърна към гората, която бързо потъмняваше, и се намръщи. — И без това следите вече са отъпкани.

Той погледна огромния вълк и рече:

— Хайде, Призрак.

Със страховито рязко движение, предизвикано от двете думи, грамадният вълк се обърна, напрегна тяло, мускулите му се очертаха под тъмната козина, наведе глава и тръгна към гората.

— Хей, Хънтър — извика Кахил. В гласа му се усещаше нервност. — Наистина ли мислиш, че имаш шанс? Следите са объркани и отъпкани.

Хънтър не отговори. Строгите му сини очи излъчваха твърда решителност, по-смразяваща от ледения вятър, който ненадейно разлюля клоните на дърветата.

После се обърна и изчезна в пущинака.

Зимата шепнеше с поривите на засилващия се вятър и снегът се сипеше върху дребното му телце. Смрачаваше се. Слънцето залязваше. Беше толкова студено…

Момчето дълго плака. Искаше му се да е на друго, топло място. Трепереше и се поклащаше напред-назад. Зъбите му тракаха от студа. Нямаше къде да отиде, нито какво да направи, освен да плаче.