Джеймс Хъгинс: Хънтър

С драскотини и ожулвания от провирането между храсти и дървета, Хънтър седеше пред бюрото на шерифа и пиеше кафе.

— Как е момчето? — попита той.

— Добре — отговори Кахил, стана и си наля още една чаша. Снажен, широкоплещест и мускулест, шерифът се движеше с грациозността на боксьор от тежка категория. — Лекарят каза, че организмът му се е обезводнил и момченцето е в шок, но няма поражения от измръзване. Родителите се обадиха. Искат да ти благодарят.

— Няма нужда. Радвам се, че детето им е добре.

Кахил се умълча и се вгледа изпитателно в лицето на мъжа, който стоеше пред него.

Мускулест и с разрошени черни коси, стигащи до раменете, Хънтър сякаш идваше от друга, по-първобитна епоха. Очите му бяха сини, а лицето — придобило тъмен загар от годините, прекарани в дивата пустош. Имаше високи скули и плътно стиснати устни. Широките му рамене, добре развитите гърди и силните ръце говореха за физическата му мощ. Но Кахил бе забелязал, че Хънтър притежава нещо повече, отколкото личи на пръв поглед. Шерифът отдавна подозираше, че Хънтър умишлено прикрива истинските си способности и винаги се бе чудил защо го прави.

— Ти май не обичаш много хората, а, Хънтър? — попита Кахил и зачака.

Следотърсачът не отговори.

— Но рискуваш живота си, за да ги намериш. Хилядата човека, които бяхме пуснали в гората, нямаха шанс — продължи шерифът. Мълчанието на Хънтър не го безпокоеше. — Както миналата година, когато намери мъжа и жената, които се бяха изгубили по течението на река Сипси. Вървя по следите им цели четири дни, без да имаш подслон над главата си. На онези хора им провървя. И на теб. Издирването едва не те уби.

Хънтър въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Попаднеш ли на следата, най-добре е да не почиваш. Колкото по-малко време губиш, толкова по-големи са шансовете ти. Но ти имаш право. Онова издирване беше много трудно. Това също. Момчето непрекъснато криволичеше насам-натам.

Кахил се замисли.

— Е, къде ще ходиш сега?

— В Манджурия.

Шерифът се изсмя гръмогласно.

— Манджурия? И какво ще правиш там?

— Институтът „Типлър“ иска да се опитам да хвана един сибирски тигър. — Хънтър поклати глава. — Много са редки, но хора от наскоро завърнала се експедиция казват, че са видели сибирски тигър. Възможно е. Ще се опитам да разбера как стоят нещата.

— Старият доктор Типлър още е жив, а? — Кахил се усмихна. Сетне усмивката му помръкна и се стопи. — Знаеш ли, чувал съм, че тигърът е най-злото четириного същество. По-зъл и от гризли. И по нрав прилича на гризли. Имат навика да се промъкват незабелязано до теб.

Хънтър се усмихна.

— Да. Сибирските тигри са ненадминати в дебненето. Придвижват се безшумно и винаги атакуват от засада. И друг път съм проследявал тези хищници, но сега мисля, че ще бъде различно.

— Защо?

— Заради района. — Хънтър остави кафето си на бюрото и се протегна. — Гъстата растителност ограничава възможността за изстрел. Ще се наложи да скъся разстоянието на девет до дванайсет метра.

— Мислиш ли, че ще можеш да се промъкнеш толкова близо до тигъра?

— Ами ще видя.

Изражението на Хънтър беше спокойно. Той стана и тръгна към вратата. Кахил би се заклел, че го чу да се смее, докато излизаше от кабинета му.

Той се промъкваше в нощта. В мрака се чувстваше като у дома си.

Студеният вятър свистеше покрай ушите му и огъваше клоните на смърчовете, брезите и боровете. Той спря. Дишаше бавно и ритмично. Спомни си много неща. Знаеше, че мъхът под краката му е оцелял в продължение на десет века. Долавяше уханието на десетки растения, скрити в тъмата. Той познаваше всяко от тях. Кората на най-близкото до него дърво можеше да облекчава болката, а коренът на онова растение — да засища глада. Той знаеше тайните им и за какво служеха, макар да беше странник по тези места. Но щеше да оцелее.

Дори щеше да направи много повече от това.

Пазачът се приближи до портата.

„Време е.“

Той знаеше, че трябва да действа, преди кучето да усети присъствието му. Водеше го ловният инстинкт, по-могъщ от човешкия интелект и по-силен от всеки стремеж. Още бе подвластен на човешката си същност, макар тя да бе потисната от инстинктите на тази фантастична еволюция на плътта. Приведен ниско, той безшумно вървеше напред. Появи се от гората като призрак-сянка, надигаща се от тъмния мъх към светлината на луната — и незабелязано се приближи до портата. Едва в последния момент пазачът се обърна и видя чудовищния силует, изплувал от мрака, и изкрещя, после трескаво зареди пушката си.