Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Период шова, година двайсета, втори месец, двайсет и първи ден

21 февруари 1945 г.

Около бункера всичко утихна. От тавана се сипеше прах. Характерната миризма на сяра, напомняща развалени яйца, бе навсякъде.

— Господин капитан?

Беше един от редниците. Такахаши, Сугита, Кандзаки, Асано, Тогауа, Фукуяма, Абе — кой помнеше имената им? Толкова много имена…

— Господин капитан, обстрелът спря. Това означава ли, че идват?

— Да. Идват.

Офицерът се казваше Хидеки Яно и беше капитан в 145-ти пехотен полк на втори батальон под командването на Ясутаке и Икеда, към 109-та дивизия на Курибаяши.

В бункера беше тясно, миришеше на барут и изпражнения, защото всички войници имаха дизентерия от заразената вода. Беше типично укрепление на императорската армия, ниска бетонна постройка, допълнително подсилена през дългите месеци с дъбови стволове от единствената гора на острова, която вече не съществуваше, и насип от пясък. Имаше три амбразури и зад всяка от тях бе монтирана по една тежка картечница „Тип 96“, обслужвана от мерач и двама пълначи. Обсегът на всяка от тях покриваше стотици метри почти пустинен пейзаж с възвишения от черен пясък и почти никаква растителност. Бункерът бе разделен на три камери, като черупка на наутилус, така че дори една да бъде разрушена, задната можеше веднага да започне да се използва, докато цялото укрепление се срине. Навсякъде бяха накачени плакати с последните заповеди на генерал Курибаяши — документ, озаглавен „Обет за храбра борба“, обобщаващ задълженията на всеки в Сферата 1 1 Източноазиатска сфера за общо благоденствие, евфемистичното название, дадено от японския военен режим на територии, окупирани от страната преди и по време на Втората световна война — Б. пр. :

„ Преди всичко ние ще браним самоотвержено този остров.

Ще изстрелваме снаряд след снаряд и ще унищожаваме вражеските танкове.

Ще проникнем в тила на врага и ще го унищожим.

С всеки залп безгрешно ще поразяваме враговете.

Дълг на всеки мъж е да убие десет врагове, преди да умре. “

— Страх ме е, господин капитан — призна войникът.

— Мен също — отговори Яно.

Малката империя на капитана се простираше и навън. От двете страни на бункера бяха разположени шест гнезда с по една лека картечница „Намбу“, обслужвани от картечар, пълнач и по един или двама стрелци с автомати. На още по-предна позиция имаше малки окопи, в които чакаха мъчениците, въоръжени с карабини. За тях нямаше шанс да избягат; знаеха, че са обречени. Задачата им бе само да убият своите десет американски войници, преди да умрат. Тяхното положение беше най-тежко. Тук, в бункера, снарядите не можеха да проникнат. Стените бяха от бетон с дебелина метър и двайсет и армиран със стоманени пръти. Навън снарядите от вражеската флотилия можеха да разкъсат човек на парченца. Ако попадението е точно, жертвата дори нямаше да разбере какво става.

Сега, след като атаката бе започнала, капитанът се активизира. Отърси се от месеците на затъпяване, отчаянието, отвращението от безобразната храна и постоянната диария, тревогите. Най-после часът на славата наближаваше.

Само дето славата вече не го блазнеше. Тя бе за глупаците. Капитанът вярваше само в дълга.

Не беше голям оратор, но сега обикаляше позициите, проверяваше дали оръдията са правилно насочени и заредени, дали пълначите са подготвили нови ленти патрони, дали стрелците са готови да избиват американските дяволи.

— Господин капитан.

Едно момче го извика настрана.

— Да?

Как се казваше това хлапе? И неговото име не си спомняше. Всичките бяха добри момчета, от Кагошима — 145-ти полк бе набиран от Кюшу, мястото, славещо се с най-добрите войници в Япония.