Стивън Хънтър: 47-ият самурай

— Не ме е страх да умра. Готов съм да умра за императора — заяви младежът.

— Това е наш дълг. Ние с теб сме нищо. Дългът ни е всичко.

Момчето обаче беше разтревожено.

— Страх ме е от огън. Много ме е страх от пламъци. Ще ме застреляте ли, ако се запаля?

Всички се страхуваха от огнехвъргачките. Косматите изроди нямаха чувство за чест. Изтръгваха златните зъби от устите на мъртвите японци, избелваха японски черепи, правеха от тях пепелници и ги изпращаха вкъщи, убиваха не достойно, с куршум или меч (американците мразеха хладното оръжие!), а много често от километри, с големите снаряди от морските оръдия, със самолети, а когато се приближаваха, използваха ужасните маркучи, пръскащи горящ бензин, който те убиваше бавно, сваляйки месото от костите ти. Как би могъл един воин да умре с достойнство, когато гори?

— Или с меч, господин капитан. Умолявам ви. Ако ме запалят, обезглавете ме.

— Как се казваш?

— Судо. Судо от Кюшу.

— Судо от Кюшу, ти няма да умреш в пламъци. Обещавам ти. Ние сме самураи!

Думата „самурай“ още всяваше почит у всеки мъж. Тя бе гордост, чест, саможертва. Беше по-ценна от живота. Към това се стремеше всеки мъж и бе готов да умре за него. Той беше израснал с нея; копнееше за нея и за син, който ще се стреми към този идеал.

— Самурай! — пламенно повтори младежът, вече успокоен, защото вярваше в това.

На рота „Ейбъл“ се падаше да поведе атаката. Просто беше техен ред. „Чарли“, „Айтем“ и „Хотел“ щяха да осигурят поддържащ огън, обграждане на врага и артилерийско насочване, но на „Ейбъл“ се падаше да нападнат първи. На челната линия. „Винаги верни“ и така нататък.

Имаше обаче един проблем. Всеки ден нещо не беше наред. Днес командващият офицер на „Ейбъл“ нещо се колебаеше. Беше нов в 28-ми и се носеха слухове, че баща му използвал връзките си, за да го включат в командването. Казваше се Кълпепър, бе завършил някой от ония префърцунени колежи и говореше малко като жена. Не беше, да речеш, хомо или нещо такова, но някак си не го биваше за офицер. Беше, така да се каже, прекалено напудрен, от хубаво място, хубава къща, хубаво семейство. Дали щеше да се справи със задачата? Никой не знаеше, но бункерът трябваше да си отиде, иначе батальонът щеше да кисне тук цял ден и големите оръдия на Сурибачи щяха да продължат да обстрелват плажната ивица. Затова полковник Хобс възложи на главния сержант на своя батальон, Ърл Суогър, да отиде с капитан Кълпепър тази сутрин.

— Кълпепър, ще слушаш сержанта. Той е старо куче. Доста е видял. Участвал е в много десанти. Той е най-добрият командир, който имам, ако ме разбираш.

— Тъй вярно, сър.

Полковникът извика Ърл настрана.

— Ърл, ще помагаш на Кълпепър. Не го оставяй да се спече, ръчкай момчетата му. Съжалявам, че ти причинявам това, но някой трябва да поведе тия хлапета и ти си най-добрият под ръка.

— Ще ги водя, сър — отговори Суогър.

Той беше стопроцентов американски морски пехотинец, от главата до петите, висок, жилест мъж с неопределена възраст, което е характерно за много сержанти, ветеран от Канал Тарава и Сайпан, а според злите езици и от Троя, Термопили, Ажинкур и Сома. Говореше се, че никой не можел да стреля с автомат „Томпсън“ по-точно от него. Бил се сражавал с японците в Китай още преди войната.

Суогър бе човек без история. Не говореше за родния си град, не разказваше спомени, нито героични истории от доброто старо време — сякаш не е имал добро старо време. Говореше се, че през последния си отпуск в родината се оженил за някаква мацка, с която се запознал на едно патриотично събрание във връзка с войната и била красавица, но той никога не показваше снимки и не приказваше за нея. Беше хитър, енергичен, винаги съсредоточен, изглеждаше недосегаем, един от онези професионални войници с блясък в очите, които могат да повдигнат духа на всеки боец или неопитен лейтенант. Бе като бог на войната и дори да беше обречен, не го знаеше, а и не му дремеше особено.

Кълпепър имаше план.

На Суогър това никак не му хареса.

— Моля да ме извините, господин капитан, но това е твърде сложно. Накрая войниците ни ще търчат наоколо, без да знаят какво да правят, а японците ще си седят в бункера и ще стрелят. На ваше място щях да разделя ротата не на отделения, а на взводове, щях да поддържам постоянна стрелба и да изкарам огнехвъргачките отдясно, като се опитам да ги приближа максимално. Огнехвъргачките, сър, това е решението.

— Разбирам — измърмори младежът, блед, слаб, със съсредоточено изражение, опитващ се да мисли твърде много. — Смятам, че нашите хора са способни…