Стивън Хънтър: 47-ият самурай

— Готов ли си, Макрийди?

— Да, Ърл.

— Следи куршумите ми.

Ърл маркира целта — туфа трева върху купчинка черен пясък на трийсетина метра от тях, която изглеждаше твърде подредена, за да бъде естествена. Отдолу, под покривало от клонки се криеше войник. Ърл изстреля четири трасиращи куршума, които оставиха светла неонова диря, забиха се в тревата и вдигнаха облачета черна прах. Бе толкова силен и обигран, че оръжието дори не потрепна в ръката му; той никога не изпращаше 45-калиброви куршуми на халос. Можеше да се състезава по точна стрелба с автомата и веднъж бе натрил носовете на всички офицери на кораба.

До него Макрийди изпрати няколко 30-калиброви в целта; тези куршуми вдигаха гейзери от пръст и сламки, където попаднеха.

— Браво. Изпрати нашия човек право при предците му.

Ърл оглеждаше внимателно. Забелязваше неща, които малцина други биха видели; маркираше с трасьорите, момчетата с автоматичната пушка изпращаха по-мощните 30-калиброви куршуми по целта и след минути теренът изглеждаше чист.

— Сега идва трудната част. Японците са оставили свои хора и по този склон, с лице към своите позиции. Оттук не ги виждаме. Големи хитреци са тия дребосъци. Не воюват от вчера; знаят някой и друг трик.

— Как ще действаме, сержант Ърл?

— Ще търкулнем няколко гранати по склона. Аз ще взема пушката. След като гранатите се взривят, ще изтичам напред. Когато видя окоп, ще стрелям в него. Вие ще се движите по рида и ще ме прикривате с автомата. Ясно ли е?

— Ърл, така ще те убият.

— Няма. Не се е родил още жълтурът, който ще гръмне стария Ърл. Така, искам да сте готови с автомата. Макрийди, демонтирай стойката. Извади гранатите си. Готови?

— Да, господин Ърл.

— Добре, когато кажа, дърпате предпазителите и просто пускате гранатите от другата страна на билото. Ясно?

Битката бе като буря. Той тичаше през облаци от пара, прах, мъгла от серен дим. Слънцето не се виждаше. Обувките му затъваха в черния пясък. Гърмеше, само че от изстрелите. Склонът беше като жив от куршумите, сякаш някакви животинчета скачаха навсякъде. В ниското се виждаше само прах и стрелкащи се през него силуети; косматите изроди се опитваха да се промъкнат по-близо, да влязат в обсега на гранатометите, криеха се от бялото сияние на трасиращите куршуми, изстреляни от неговите хора.

Той тичаше от окоп на окоп.

— Не спирайте да стреляте. Ще ги отблъснем. Имате ли патрони, вода? Има ли ранени?

Момчетата бяха прекрасни. Всички вярваха в стоте милиона, всички вярваха в дълга към императора, всички вече бяха приели мисълта за смъртта и саможертвата, разбираха и вярваха, че е необходима, и нямаше да побегнат; те бяха най-великите воини на земята. Самураи.

— Там, наляво!

Той посочи и леката картечница се завъртя, един откос разлюля близката растителност и всички успяха да се насладят на рядката възможност да видят поразения враг, чието безжизнено тяло се изтърколи от храстите.

— Търсете мишени, не спирайте да стреляте. Те ще се уморят да умират и скоро ще се оттеглят.

Капитан Яно достигна последното картечно гнездо. Една особеност на релефа бе твърде стръмният склон на последните няколко метра преди билото; там нямаше как да се изкопаят окопи. Затова нямаше прикритие. Сега трябваше да прекоси тази ивица.

— Капитане, внимавайте!

— Да живее императорът — изкрещя той, сякаш призоваваше по-висша сила.

Дали вярваше в това? Отчасти да. Човек трябваше да се отдаде на това, да приеме смъртта, дори болката и огъня, да приветства страданието, да копнее за вечността. Да мине през огъня, преследвайки дълга и съдбата си.

Но някакъв глас му нашепваше: „Защо?“

Каква загуба!

Тези храбри мъже, които можеха да направят толкова много неща, умираха на този пясъчен рид на остров от сяра, от който нямаше никаква видима полза. За императора? Колцина от тях знаеха; че богоподобният, всезнаещ, всевластен император е сравнително скорошно изобретение и че в продължение на триста години е бил марионетка на Едо, докато в Киото са управлявали по-могъщи, по-мъдри мъже, които са търпели императора само като удобна илюзия, фигура, около която да организират отвличащи вниманието (и следователно полезни) церемонии.

Знаеше и друго: Япония щеше да загуби войната. Никой от островите нямаше достатъчно добра отбрана. Те умираха за нищо. Би било смешно, ако не беше толкова глупаво. Беше истинска комедия, виц, с който седемте мъже, управляващи страната, да се забавляват на чашка саке.