Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Самураи!

Капитанът изтича в централната камера.

— Дайте малкия автомат. Бързо.

Един сержант му донесе автомат „Тип 100“, 8-милиметрово оръжие, чието устройство бе откраднато от германците. Имаше дървен приклад, цев с въздушно охлаждане и хоризонтално закрепващ се пълнител. Истинско бижу; тези автомати никога не стигаха. „Какво можехме да направим с един милион такива? — замисли се капитанът. — Вече да сме пред Ню Йорк!“ Беше се наложило специално да моли генерал Курибаяши, за да му зачислят един.

Препаса гръден ремък, окичен с гранати и резервни пълнители, и го стегна силно около тялото си. Внимателно откачи меча си и го остави настрани.

— Искам да направим засада на огнехвъргачките. Ще ги пресрещна далеч пред огневата линия. Прикривайте ме.

Обърна се, кимна на един редник, който отключи тежката стоманена врата в задната част на бункера, и изпълзя навън.

— Как се казваш, момче?

— Макрийди, господин главен сержант.

— Можеш ли да стреляш с туй чудо? — попита Ърл, като посочи осемкилограмовия далекобоен „Браунинг“ в ръцете на войника.

— Тъй вярно, сър.

— Ами ти, синко? Можеш ли да го зареждаш достатъчно бързо?

— Тъй вярно, господин главен сержант — отговори помощникът на Макрийди, опасан с патрондаш, на който висяха пълнители за автоматичната пушка.

— Добре, ето какво ще направим. Аз ще пропълзя до върха на хребета. Ще огледам терена. Където видя покрит окоп, ще стрелям с трасиращ куршум по него. Вие ще ме следвате плътно. Накъдето видиш, че изстрелвам трасиращ, ще изпращаш по пет куршума. Следи трасьорите ми. Те са калибър 45 и не могат да проникнат през гредите, с които жълтурите покриват окопите си, но трийсеткалибрените ще минат, защото се движат с три пъти по-голяма скорост. Приятелят ти ще сменя пълнителите, когато се изпразнят. Той ще ти ги слага. Разбра ли, синко?

— Тъй вярно, господин главен сержант — обади се зареждачът.

— Слушайте сега вие, с огнехвъргачката. Вие ще чакате. Трябва да изчистим, преди да се качите на хълма и да почнете да действате. Ясно ли е?

От нестройния отряд войници, скупчени в основата на рида, се чу недоволно мърморене, после два гласа неохотно измънкаха:

— Тъй вярно, господин главен сержант.

— Още нещо. Тук, когато се бием с жълтурите, ще ми викате Ърл. Без „господин главен сержант“ и други глупости. Ясно?

След тези думи Ърл се запромъква нагоре по склона. Пълзеше по вулканската пепел и черния пясък, през мъгла от вонящ на сяра прах, който полепваше в носа и по езика му и покриваше с тънък слой цялото му тяло. Притискаше автомата до себе си, сякаш беше жена, чувстваше, че двамата войници го следват плътно, от време на време поглеждаше към японските трасиращи куршуми, арогантно святкащи над главите им. От време на време падаше някоя мина, но в повечето случаи вдигаше само прах и искри, проблясващи толкова за кратко, че човек не можеше да бъде сигурен, дали наистина ги е видял.

Ърл беше щастлив.

Във война той забравяше всичко друго. Покойният му баща вече не му крещеше вбесен, унилата му майка вече не се криеше уплашено, той вече не беше синчето на шерифа, което мнозина мразеха, защото се бояха от баща му; той бе просто главният сержант и се чувстваше щастлив. Сега морската пехота на Съединените щати му беше майка и баща, тя го бе приела, обичаше го, беше го отгледала и направила мъж. Той нямаше да я разочарова и щеше да се бие до смърт за честта й.

Ърл се качи на върха на ниското ридче и надникна отстрани. Пред него се простираше стръмна долчинка от песъчлива почва, опираща в голия склон на по-високо възвишение, рид в подножието на Сурибачи, който се издигаше отзад, закривайки морето. Задачата на батальона беше да заобиколи вулкана, да отреже снабдителните пътища на японците, после постепенно да завземе позициите на минохвъргачките, оръдията, наблюдателните пунктове, окопите и бункерите, разпръснати по неравния терен на острова. Можеше да се направи стъпка по стъпка, в рамките на един дълъг ден.

Клисурата изглеждаше празна, само тясно дере пресичаше черния пясък, задръстено с туфи и лиани. Тук-там стърчеше по някой евкалиптов храст.

Навремето той би настъпил с хората си и всички щяха да загинат. Но както повечето си колеги, Ърл бе изучил военното изкуство от личен опит.

Заоглежда се за купчини разкривени корени сред тревата и евкалиптите, за струпани туфи, за малки, разкривени дъбове, защото японците умееха да се окопават в тях, да изграждат малки, едноместни укрепления, неуязвими за снарядите, но без път за бягство. Нямаше авариен изход. Те бяха готови да умрат, за да убиват. За тях „отстъпление“ и „капитулация“ бяха непознати думи.