Стивън Хънтър: 47-ият самурай

Но Яно продължаваше да тича.

Показа се на открито за не повече от седем секунди. Американците стреляха бързо и той чу заплашителния шепот на куршумите, прелитащи покрай него. Наоколо от земята се вдигнаха облачета прах, която раздразни носа и гърлото му.

Куршумът, който щеше да го убие още не беше изстрелян.

Залегна зад една могилка, задъхано си пое въздух и в този момент чу няколко гърмежа от клисурата.

Надникна зад хълмчето и видя един американец, тичащ надолу по склона с голяма автоматична пушка — имаха толкова много различни видове оръжия! Движеше се бързо и стреляше на откоси в малките закрити окопи, за чието съществуване знаеше само капитанът, защото лично ги беше проектирал.

Всичко свърши за секунди.

Големият космат изрод изкрещя, махна с ръце и двама войници слязоха от рида, двама други заобиколиха отстрани и отрядът се събра по средата на долчинката, подредиха се в колона и командирът им ги поведе напред.

Тогава Яно видя огнехвъргачките.

Двама американци в отряда бяха въоръжени с тях. Единият носеше своята на ремък, беше натоварен с метални бутилки, закрепени на гърба му като раница, толкова пълни със сгъстено гориво, че ходеше приведен под тежестта им; държеше фуниевидна тръба с ръкохватка на пистолет, където се намираше пиротехничната запалка, която при удар освобождаваше запалителната течност. Щяха да се качат по клисурата, да заобиколят отляво и прикривани от другарите си да изгорят картечните гнезда. После щяха да взривят стоманената врата на бункера и да опожарят и него.

Капитанът посегна към гранатите. Бяха абсурдни приспособления, наречени „Тип 97“, ненадеждни и неефективни. Цилиндрични, с набраздявания, които осигуряваха пръскането им на осколки, те бяха снабдени с четири и половина секундни запалки, което означаваше, че се взривяваха или след една, или след шест секунди, ако изобщо гръмнат. За да ги задействаш, трябваше — каква смехория! — първо да издърпаш предпазителя, после да счупиш обвивката на запалката, като я удариш силно по каската си, и накрая да прокараш възпламенителя през детонатора, за да запалиш барутния фитил.

Яно едва не се изсмя.

„Ние сме расата ямато, а не можем да направим достатъчно добра ръчна граната, за да се спасим — шегуваха се момчетата. — Можем да оцелеем от атаките на американците… но от собствените ни гранати?“

Яно се усмихна. Извади предпазителя на първата граната, разби обвивката на запалката, драсна възпламенителя и фитилът запращя. Задържа я за секунда (много опасно!) и я метна зад билото. Повтори процедурата и в същия момент чу експлозията. Може би сподавен вик, заглушен от гърмежа. Не задържа втората граната, следвайки логиката, че от две поредни едната ще е неизправна. Хвърли я и веднага получи потвърждение, че е постъпил правилно, защото тя се взриви почти без забавяне.

Капитанът надникна над ръба на клисурата.

Всички американци бяха на земята. Едно от момчетата с автоматичната пушка крещеше истерично, лявата му ръка бе цялата в кръв. Двама лежаха безжизнено. Операторът на огнехвъргачката се опитваше да се изправи.

Капитанът го застреля първи. Изпрати няколко 8-милиметрови куршума в главата му, после стреля по помощника му, макар че той изглеждаше мъртъв. Насочи оръжието си към стрелеца с автоматичната пушка, който се опитваше да я вдигне с ранената си ръка, докато зад него помощникът му протягаше ръка към един изпуснат автомат. Капитанът ги довърши с един дълъг откос. После се завъртя към падналия им командир и изстреля няколко куршума по него. Изтича в долчинката до оператора на огнехвъргачката, който, да не повярваш, още дишаше. Стреля в главата му, като се стараеше да не гледа как куршумите обезобразяват младото му лице, но въпреки това изпита срам. С щика си преряза маркуча на огнехвъргачката и хвърли накрайника настрани.

Днес момчетата можеха да не се страхуват, че ще изгорят живи.

Завъртя се и се затича към бункера.

Ърл дойде в съзнание. Не беше мъртъв. Опита се да разгадае какво е станало и накрая реши, че или наблизо е паднала случайна мина, или някой е хвърлил граната. Тръсна глава, опита се да се отърси от болката, но тя не намаля. Хълбокът му пулсираше. Погледна надолу и видя кръв. Манерката му бе пробита на две места, върху месинговата катарама на колана му имаше дълбока бразда, оставена от куршум, друг беше одрал тялото му отстрани и кръвта бавно попиваше в дебелата му бойна куртка. Огледа се.