Джеймс Хъгинс: Хънтър

Много искаше някой да го намери.

Хънтър навлезе навътре в гората. Движеше се като тигър и от време на време се навеждаше, за да огледа земята. В далечината зад него се чуваше бръмченето на хеликоптерите на Националната гвардия, които отчаяно кръжаха над местността.

Хънтър не им обръщаше внимание и бързо вървеше напред. Знаеше, че Кахил има право. Настъпеше ли нощта, момчето щеше да умре. Минавайки покрай пън, в който детето се бе спънало и подхлъзнало, той се наведе и за пореден път огледа внимателно земята.

Момчето се бе лутало наляво, надясно и после пак наляво. Децата имаха отчайващия навик да се движат без определена посока. Ето защо беше много по-трудно да проследиш дете, отколкото голям човек. Възрастните обикновено вървяха в права линия. Но децата бродеха безцелно, нямаха чувство за цел и посока и се разсейваха и от най-малкото нещо.

Следите станаха по-дълги, явно детето бе започнало да влачи крака и Хънтър разбра, че се е уморило. Студът сигурно забавяше кръвообращението му и момчето все повече се объркваше.

Той се наведе и разгледа малките, почти незабележими следи. Ако момчето беше по-тежко, издирването щеше да бъде много по-лесно. Но детето беше леко и дирите му — толкова неясни, че Хънтър трябваше много да внимава, за да не ги изгуби в спускащия се мрак. Той погледна залязващото слънце и се намръщи. Представи си какво изпитва момчето — уплашено, объркано и само в безпощадната дива пустош. Лицето на Хънтър доби студен израз.

„Не, момчето ми, няма да умреш.“

Цял час той търси следите по отъпкания от спасителните екипи сняг. След още час видя къде бяха изгубили дирите на детето. И през тези два часа Хънтър не си позволи почивка, сякаш безмилостно се самонаказваше.

Знаеше, че е близо до момченцето, но времето неумолимо изтичаше. Хлапето очевидно не беше далеч, защото следите, оставени от малките обувки, ставаха все по-провлечени — опасен признак на умора. Хънтър разбра, че детето често е спирало да почива.

Надпреварвайки се със залязващото слънце, следотърсачът вървеше бързо, очите му неуморно търсеха. Беше издирвал много деца и в общи линии познаваше начина им на придвижване. Огледа склона и забеляза едва забележими следи от тътрене, оставени там, където момчето се бе катерило. Хънтър потърси пътека, по която детето би могло да тръгне.

И в същия миг съзря пролука в гората — просека от светлина — и разбра, че това е правилната посока. Отново забърза, за да не изгуби следите, защото нямаше време да се връща. И когато се приближи до хребета, той видя мястото, където момчето бе паднало, спря и внимателно огледа земята. Обхвана го желание да хукне напред, но опитът и дисциплината не му позволиха да го стори. Търпеливо разгледа следата, за да бъде сигурен, че е на правилен път.

Малкият отпечатък беше извит надясно и Хънтър разбра, че детето е тръгнало наляво. Той пое по дирите, без да обръща внимание на студа, който се спускаше над планината.

Призрак не изоставаше, беше плътно до него. Хънтър вървеше приведен. Бързаше, но се движеше предпазливо, защото знаеше, че детето всеки момент може да кривне нанякъде. Тръгна по склона, без да поглежда последните тъмночервени лъчи на слънцето.

Умората от непрестанното движение и съсредоточаване да разчита почти невидимите следи започна да му се отразява. Но той трябваше да намери момчето, преди слънцето да залезе. Дори Хънтър не можеше да проследява на тъмно.

„Няма да те оставя да умреш, хлапе.“

„Няма да те оставя да умреш…“

Нещо огромно, черно и страшно неочаквано и безшумно се появи на гранитната скала над него. Момчето вдигна глава и видя… човек ?

Човек и… вълк ?

Да. Човек. И вълк.

Черните очи на звяра го гледаха съсредоточено. Детето видя белите му зъби, които блестяха на лунната светлина, и се уплаши.

После човекът и вълкът скочиха от скалата и се наведоха над него. Мъжът заговори успокоително, а огромният вълк притисна топлия си нос до лицето му и тази ласка го накара да се усмихне. Момченцето вдигна треперещата си ръка и погали гъстата черна козина.

Без да каже нищо повече, човекът уви момчето в палтото си и го понесе на ръце. Тръгнаха между дърветата, в които свиреше вятърът. Листата и клоните се плъзгаха над тях, но не ги докосваха. Мъжът го държеше здраво в силната си прегръдка.

Детето се стопли. Почувства силата на мъжа и осъзна, че е в безопасност.

— Господи — възкликна Кахил, клатейки глава. — Мислех, че няма да се справиш, Хънтър.