Джеймс Хъгинс: Хънтър

Но вече беше късно.

Един-единствен страховит удар откъсна главата му от раменете. Ръка с огромни извити нокти изтръгна белите дробове от гърдите на другия пазач. Едва тогава кучето започна да лае и прескочи оградата.

Закривените нокти описаха дъга във въздуха, отскубнаха сърцето на животното и захвърлиха встрани безжизненото му тяло. Това не изискваше никакви усилия. Беше съвсем лесно. Той се хвърли върху последния пазач.

Всичко свърши много бързо.

Ръмжейки, той застана на окървавения сняг, обърна се и гневно се вторачи в тежките метални врати на станцията. Тръгна напред и изрева, когато стигна до портала. Протегна гигантските си ръце и яростно отмести стоманените плотове.

Видя светлина и очите му мигновено се присвиха. Група хора в бели престилки тичаха и крещяха. Той тръгна към тях и започна да убива…

— Злобни зверчета, а?

Думите, произнесени с предчувствие за беда, бяха изречени от белокос човек в бяла лабораторна престилка. Той седеше и търпеливо наблюдаваше как множеството червени мравки, някои големи колкото палец, атакуват храната, която бе пуснал в аквариума. Мравките се нахвърлиха върху плъха, убиха го почти мигновено и го погълнаха. След три минути остана само скелетът.

Доктор Ангъс Типлър щракна хронометъра, загледа се в мравките и се намръщи.

— Да, много злобни.

Той се обърна към другите служители в лабораторията на института „Типлър“, най-известната институция по криптозоология в света. Изражението му беше съсредоточено.

— Какво ще правим с тях? — попита той, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Злобно убиват плячката и я разчленяват. Да, трябва да измислим някакъв… серум, макар и само заради това хората да престанат непрекъснато да ни тормозят. Някой изчисли ли молекулното тегло на отровата?

— Още не, докторе. Необходима ми е минута — измърмори една жена, която се бе навела над огромен електронен микроскоп, поставен в средата на помещението.

Доктор Типлър не каза нищо и отново се обърна към аквариума, където мравките бяха надеждно затворени. Останалата част от лабораторията беше пълна с всевъзможни отровни същества — насекоми, бозайници и влечуги. Имаше черни скорпиони, индийски кобри, усойници, пирани и кафяви паяци отшелници, сред които смъртоносният австралийски фуниеобразен вид, най-опасният паяк в света. Едно-единствено ухапване на тази дребна твар убиваше възрастен човек за двайсет и четири часа. Но Типлър бе създал противоотрова.

— Струва ми се, че тази отрова е нервнопаралитична — каза пред касетофона той, после направи знак на видеотехника, който снимаше мравките. — Където и да бъде ухапването, отровата, изглежда, прониква в кръвоносните съдове и оттам — във варолиевия мост 1 1 Варолиев мост — част от мозъчния ствол при бозайниците. Разположен е между продълговатия и средния мозък. Има жизненоважно значение за двустранната връзка между главния и гръбначния мозък. — Б.ред. и блокира дихателните функции на продълговатия мозък. А сега, ако може да…

— Доктор Типлър?

Професорът повдигна гъстите си побелели вежди и се обърна. Видя млада жена с дълги черни коси, една от учените в екипа му. Азиатката явно се притесни, че го прекъсва, макар възрастният мъж да бе известен с търпението си.

— Кажи, Джина. — Гласът му прозвуча дружелюбно. — Какво има?

— Някакви хора искат да говорят с вас.

Типлър се засмя, махна с ръка и отново се обърна към мравките.

— Вечно има хора, които искат да говорят с мен. Кажи им да почакат. Барчето сигурно още е отворено. Там приготвят прекрасни печени пилета. Това е най-доброто, което мога да им препоръчам.

— Мисля, че онези хора няма да чакат. — Джина се приближи до него и понижи тон. Очите й леко се разшириха. — Трима са, двама униформени.

Типлър се изсмя.

— Униформени? С какви униформи?

— Военни.

Професорът отново се засмя, поклати глава и стана.

— Добре, Джина. Помогни на Ребека да изчисли молекулното тегло на отровата. И, моля те, ако обичаш, извлечи отрова от… Ами, да речем, от петдесет от тези ужасни гадини. Упойте ги с хлороформ и използвайте метода на електрошока. Същата процедура, която прилагаме към паяците от вида черна вдовица. — Типлър въздъхна и махна очилата си. — А аз ще отида да видя какво искат онези мъже в униформи.

— Чакат ви в стаята за наблюдения.

— Благодаря, мила.

Докторът видя тримата мъже и замръзна на мястото си. Често му бяха казвали, че на пръв поглед не е внушителна фигура, затова не хранеше илюзии в това отношение. Типлър беше седемдесет и две годишен, нисък и пълничък. Имаше голямо чело и снежнобели коси, сресани назад. Но професорът знаеше, че очите му — сини като арктичен лед — го отличават от другите хора с необикновения си цвят, с поразителната си интелигентност и със способността си да проникват в същината на загадките. И именно тази проницателност — смесица от изкуство, наука и интуиция, му бе спечелила славата на най-известния палеонтолог и криптозоолог в света.