Джеймс Хъгинс: Магьосникът

Стържещи лапи…

Торн се завъртя и изпусна клечката. Остана полуприведен, почти в бойна поза.

Адреналинът, който го наелектризира, беше позната тръпка, така че не го извади от равновесие. Бързо осъзна опасността от тунелното виждане, което можеше да изключи периферното му зрение, затова пое дълбоко въздух и бавно издиша.

Знаеше какво физическо усилие да направи, за да противодейства на неволната реакция на тялото при уплаха. Беше експерт в това — независимо от мненията на някои хора, и най-смелият мъж знае какво е страх. Той просто го контролира с подходящата техника.

Страхът, беше казал някой, много прилича на огъня. Ако го контролираш, огънят ще те защитава, пази и топли. Но ако изгубиш контрол над него, той може да изгори къщата ти като огън. И така това, което може да те спаси, те унищожава.

Неподвижен, Торн се взираше в мрака на мазето. Единствената крушка не успяваше да пробие тъмнината. Той усети как кожата му настръхна, а косата на врата и косъмчетата по ръката щръкнаха. Изправи се бавно, като издиша дълбоко.

„Отърви се от излишния кислород, той ограничава зрението…“

Напрегна всеки мускул…

„Опъни кожата, разтърси я добре, разкарай го…“

„Контролирай се, контролирай се…“

Той изчака, докато тялото му се успокои, пое бавно и дълбоко въздух и почувства как съзнателното забавяне на дишането успокоява сърцето му. Отпусна ръце и дълго се взира в мрака.

Не беше изключено тук да е било затворено някакво животно, възможно бе то да е още живо и да си е направило леговище.

„Живо тук вътре…“

Внезапно му се прииска да беше донесъл фенерче. И с тази мисъл се насочи право към стълбището, очаквайки да чуе звука отново.

Не се съмняваше, че беше чул нещо. Той винаги вярваше на преценката си, дори в много по-лоши положения, когато всичко зависеше от мигновеното му решение. Бе сигурен, че звукът беше от лапи, стържещи по камък или по дърво.

Семейството му беше тук. Това бе неговият дом — единственото място, което той нямаше да отстъпи.

Никога.

Торн светкавично взе решение, хукна по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж, и подхвърли през рамо:

— Връщам се след секунда.

Ребека вдигна глава, когато Торн изскочи от мазето и затвори грижливо вратата. По сериозното му като пред битка лице тя инстинктивно усети опасността и се изправи.

— Майкъл?

— Няма нищо — отговори той неохотно и тръгна към спалнята им на втория етаж. После осъзна, че е отговорил прекалено бързо, и добави:

— Имам нужда от фенерче, скъпа. Крушката долу е ужасно слаба.

Тя не го последва в спалнята и на Торн му бяха нужни само пет секунди да отвори куфара и да извади беретата. Взе и единия от трите пълнителя и бързо, но тихо го пъхна в пистолета. Щеше да вкара патрон в патронника едва в мазето, защото Ребека щеше да разпознае звука. Пъхна двата резервни пълнителя в задния джоб на джинсите и извади ризата си отгоре, за да ги прикрие.

Спусна се по стълбите и излезе от страничната врата. Отиде при черокито, без да обръща внимание на дъжда, и взе фенерчето, което лежеше до шофьорската седалка. После се върна обратно до вратата към мазето. Придаде на гласа си спокойно звучене с оттенък на умора:

— Дори кибрита не можах да намеря там, където го оставих — промърмори той и се усмихна на Антъни и Малъри.

— Искате ли тази вечер да си поръчаме пица и да дадем на мама почивка?

— Да! — отговориха те едновременно.

Ребека се засмя.

— Веднага се връщам — помаха й Торн.

Погрижи се да затвори вратата зад себе си.

Гласът му прозвуча като шепот и това го изненада:

— Ето ме, идвам.

Торн инстинктивно зае отбранителна поза и замря безмълвен на стълбището. Когато за пръв път видя това място, не усети нищо обезпокояващо, но сега наистина започваше да се тревожи. Съжали, че за да го купи, бе похарчил повечето от спестяванията си и половината от пенсията си за следващите двадесет години.

После се сети за яките греди, които укрепваха мазето и реши, че това е необичайно. Такива греди имаше и из къщата. Това място изглеждаше все по-странно и той се учуди, че не го бе забелязал по-рано. Трябваше да размисли повече, преди да се премести тук.

През живота си бе видял много, бе познал страха под хиляди форми и се чувстваше достатъчно мъж, за да го признае. Но в момента усещаше странен, непонятен страх. Продължи да се взира в дълбините на стълбището.

„Губиш контрол… Стегни се, момче…“