Джеймс Хъгинс - Магьосникът

— Можеш да слезеш! Но донеси фенерчето, защото тук е тъмно.

Антъни се колебаеше.

— Какво има долу? — провикна се той.

— Е — каза Торн колкото може по-безразлично, — вероятно ще трябва да напръскаме срещу гадинки. Паяци, хлебарки и… купчина вехтории.

— Какви вехтории?

— Ооо, столове и… приличат на стари варели. Колело от каруца. Малко инструменти. Котел и стари туби с нафта. Неща, които има във всяка плевня.

— А нещо яко? — попита Антъни.

Торн не беше сигурен какво би сметнал за „яко“ един единадесетгодишен. От неговото детство беше минало, доста време. Тогава някакво цветно проблясване улови погледа му в прашното жълтеникавосиво на мазето.

Торн направи крачка напред и се провикна нагоре:

— Не знам. Чакай да проверя.

Той приближи към цветното петно, махна от него дебел слой прах и се възхити на тъмносиньото му сияние под светлината на фенерчето. Избърса още прах и ето го там, лапис лазули 6 6 В средновековните трактати название на минерала лазурит щен за народите от Месопотамия и Древен Египет. — Б.ред. в синьо, пурпурно и алено.

Имаше и мъниста, камъни в различни цветове и малки сини плочки с размерите на карти за игра, свързани една с друга чрез пурпурни топчета и алени нишки. Изглеждаше като част от някакъв костюм. И не беше на сто години. Без съмнение беше останало от последното семейство, което бе живяло тук. Във всеки случай не беше на повече от двадесет-тридесет години. Нишките щяха да изгният за по-дълго време, а бяха в добро състояние. Той чу тих шум зад гърба си и се обърна.

Беше Антъни.

— Татко, какво е това?

Торн се ядоса, че момчето беше слязло по стълбите, а той не го беше чул. Това не се беше случвало никога. Прикри чувствата си и се усмихна.

— Май открих някаква дреха.

— Уха! — възкликна Антъни и го докосна. — Това злато ли е?

Торн насочи вниманието си към огърлицата от сини, пурпурни и алени нишки и мъниста. Потърка я с палец и тя блесна ярко на светлината от фенерчето.

— Може би — промърмори Торн. — Или алфа желязо, онова, което се нарича „златото на глупака“. Доста прилича на отлято и полирано злато. — Той въздъхна. — Съмнявам се, че тези хора са имали пари за толкова злато. Щеше да им струва няколко хиляди долара.

Следващият въпрос на Антъни не го изненада:

— Можем ли да го задържим?

Той се засмя.

— Не знам. Може би принадлежи някому. Трябва да проверя.

— Със сигурност е много.

Докато се смееше, Торн го потупа по рамото.

— Ще го прибера на сигурно място и утре ще звъннем на шерифа. Ако никой няма претенции, ще си остане за нас.

— А ако някой музей го поиска?

— Тогава ще трябва да ни платят — изръмжа Торн.

— Нали плащат за всичко.

Изправен в цял ръст от метър и осемдесет, Торн огледа мазето.

— Добре, тук няма нищо друго. Аз само ще проверя за течове. Защо не се качиш да се приготвиш за лягане?

Антъни нямаше нищо против. Беше видял якото нещо, а това бе най-важното.

— Добре, ще се видим горе.

— Внимавай със стъпалата. Пази се от пирони.

— Добре.

Въпреки че бе командвал цели взводове, Торн не беше суров баща. Собственият му баща беше истинско чудовище. Торн обичаше децата си, учеше ги да различават доброто от злото и прекарваше колкото може повече време с тях. Не им спестяваше дисциплината, когато се налагаше.

Торн се надяваше да е свършил добра работа с тях, но осъзнаваше, че ще минат, години, докато разбере със сигурност. Докато те пораснат и имат достатъчно свобода да решават какво искат, как да постъпват и как да се отнасят с хората.

Ребека не щадеше усилия да ги учи, че духовният живот е важен, че Господ много държи да постъпват правилно, да обичат другите и да показват уважение към тях и към себе си.

Антъни си тръгна и Торн се обърна, долавяйки някакъв полъх. „Тук не би трябвало да има никого, освен мен“, помисли си той, вгледан в посоката, от която подухваше.

Там имаше само стена.

Торн доближи на пръсти. Вдигна ръка и я задържа на няколко сантиметра от мазилката. Почувства лек повей измежду камъните.

— Тук ли си погребан? — прошепна.

Торн освети помещението с фенерчето. Не беше суеверен, но си спомни как един от неговите партньори, Аарон, дори отказваше да работи на Вси светии.

Никога не беше протестирал срещу тази чудатост на своя партньор, защото когато си имаха работа с бандити, Аарон бе най-добрият помощник в ръкопашни битки или при престрелка.

Той се страхуваше единствено от духове.