Джеймс Хъгинс: Магьосникът

Щом изстреляш петнадесет патрона, не забравяй, че имаш още един в патронника. Продължавай да се прицелваш, когато освободиш изпразнения пълнител и пъхнеш друг. Не издърпвай затворния блок, защото той се заключва само ако е напълно празен, така шумът няма да издаде позицията ти в тъмнината.

Бързината, бързината е най-важното. Номерът е да не движиш пистолета прекалено бързо и да оставяш пролуки с размерите на човек в покритото от него пространство. Това е обичаен проблем за автоматичната стрелба. Серия от три бързи изстрела е най-сигурният начин да улучиш някого. След три изстрела откатът обикновено вдига мерника нагоре и наляво.

Тактическият преглед отне на Торн само част от секундата, защото съчетаваше рефлекс и инстинкт. Той вече се движеше благодарение колкото на паметта на мускулите, толкова и на съзнателните разсъждения. Най-накрая стигна основата на стълбището.

Насочи фенерчето към стената и си пое дълбоко дъх. Усещаше. Знаеше с всяка фибра на своето същество. Тук долу имаше нещо. Не се съмняваше в предчувствието си, защото и преди му се беше случвало.

Случай след случай, независимо какво сочеха доказателствата, Торн бе слушал инстинктите си точно както правеше в момента. В крайна сметка постигаше осъдителна присъда. Опитът му го караше да вярва повече на онова, което чувства, отколкото на това, което можеше да докосне или види.

Внезапно се сети, че е напълно възможно да прекара остатъка от нощта в компанията на разсърден шериф, объркани заместници, ядосан съдебен лекар, зад жълта полицейска лента за ограничаване на достъпа до местопрестъпления. Плюс носилката и фелдшерите от спешна помощ, които щяха да откарат старите кости до мястото, което отговаря на тукашните представи за погребално бюро. Никой не обича да го викат в бурна нощ при наскоро изкопан труп, но Торн нямаше да позволи онова зад стената, каквото и да е то, да остане в дома му до сутринта.

Първо обаче трябваше да го намери. А това изискваше малко работа. Торн не смяташе, че малко шум толкова дълбоко под къщата ще събуди Ребека или децата. А и винаги можеше да се провикне, че освобождава място за складиране, за да им попречи да слязат.

Той пристъпи навътре и видя купчина стари инструменти в далечния край на помещението. Пъхна беретата под колана си. Вече нямаше защо да я крие. После прегледа инструментите. Намери брадва с изгнила дръжка и лопата, която нямаше да му свърши работа.

„Това е камък… Трябва ми нещо, за да го извадя…“

И го намери — една кирка.

Провери стоманата. Беше ръждясала, но все още здрава. Провери и дръжката, тя се оказа невероятно добре запазена. Трябва да беше на сто години, но изглеждаше така, сякаш бе купена вчера от железарския магазин. С нея лесно би могъл да изкопае гроб, безименен гроб.

Той се обърна и освети обрамчената от стари попадения на куршуми стена. Истински се вълнуваше какъв е този гроб. Защо беше толкова смутен? Не беше аматьор. През по-голямата част от живота си беше имал работа със смъртта под една или друга форма. Беше много способен войник и го знаеше. Но тук имаше нещо… нещо несигурно, нещо ненормално.

Каквото и да беше това, то определено не се криеше. По-скоро внушаваше чувството, че чака. Това накара Торн много картинно да си представи привидения и скелети, потракващи с вериги по коридорите.

Той отиде до стената и постави фенерчето така, че да осветява белязаната от куршуми стена. Зае позиция и вдигна кирката.

Доста го биваше с брадва, кирка и лопата. Беше израснал в провинцията. Можеше да нанася тежки удари и дори да увеличава щетите при ваденето на инструмента. Не беше изгубил тази способност през годините.

Замахна и кирката потъна дълбоко в древните камъни. Щом я напъна, откърти учудващо голяма част. Нанесе втори удар. Стената беше дебела и стара, но камъните — странно трошливи. След тридесет минути я разкопа в средата и значителна част от нея рухна навътре. Остана един участък, висок около трийсетина сантиметра, но Торн не му обърна внимание.

Той вдигна беретата срещу непрогледния мрак, насочи фенерчето в него и замря. Стоя така половин час, докато не почувства, че е безопасно да се раздвижи. Истината обаче беше, че не бързаше да влезе. Усещаше, че каквото и да се крие там, то не е нещо, което би желал да открие. Може би това, което се бе случило в миналото, трябваше да си остане там. Но вече бе прекалено късно. Всички тайни излизат наяве, сега беше дошъл ред на тази.

Торн прекрачи внимателно основите на стената и плъзна беретата от ляво на дясно, както го бяха учили. Нямаше належаща причина да го прави, това бе просто заучено действие, рефлекс, който не можеше да сдържи, дори и да искаше. Мъртвото нещо вероятно лежеше вътре от хиляди години, но Торн не отслаби защитата си. Постоянната бдителност бе дълбоко заложена в него. Той не можеше дори да си представи, че, обикновените хора живеят, без да се интересуват от облеклото на другите, от това кой влиза в банката, кои коли на паркинга са с включен двигател и даже от внезапната промяна на вятъра.