Джеймс Хъгинс: Магьосникът

После, напълно успокоен, че няма да наруши нещо важно, Торн остави беретата на пода и протегна ръка. Докосна предмета, който отразяваше светлината.

Белезници…

Към тях имаше и покрита с прах верига. Торн вдигна глава и видя дебел клин за железопътни релси, който крепеше веригата към стената. Не знаеше защо не я бе забелязал преди малко. Може би защото интересът му бе насочен към скелета. Но това тук беше още по-любопитно…

Белезници и вериги.

И така… бяха го застреляли и оковали, а после зазидали жив… не непременно в този порядък.

Торн беше заинтригуван. Винаги беше обичал мистериите, а тази си я биваше. Но не беше шокиран. Още в началото беше усетил, че това тук е странно. Сега то се превърна от нещо странно в убийство. И не просто в убийство. А в ужасно, продължително убийство. Торн не искаше да живее с него. Бързо реши да остави цялата тази работа в миналото.

Хрумна му да иззида наново стената, и то по-здрава. Но имаше два проблема. Ребека щеше да любопитства защо го е направил, а тя бе прекалено чувствителен детектор на лъжата, за да успее да я заблуди. Второ, не беше толкова луд, че да държи мъртвец в мазето си.

Не, реши той, ако искаше да има душевно спокойствие, щеше да се отърве от този тип. Наистина не го беше грижа кой е бил той и кой го е убил. Каквото и да бе станало тук, се беше случило преди сто години. Тревожеше го само вероятността, че човек, умрял по такъв ужасен начин, би могъл да остави след себе си „лоши трептения“. Не искаше да изрече думата „дух“ дори и пред себе си. А колкото до справедливостта, щеше да остави миналото да погребе миналото.

Той прекара пръст по белезниците и се увери в това, което беше подозирал. Бяха сребърни. Не се изискваше голям логически скок да си направи изводи, като се има предвид, че бяха на по-малко, от четиридесет мили от Салем, Масачузетс, американското средище на магьосничеството. Торн наклони фенерчето и видя по белезниците леки вдлъбнатини.

Преди да го погребат, този човек е бил затворен, но по някое време група мъже е открила огън с пистолети, ловни пушки и карабини. Стреляли са по него от чувство на безсилие или страх, или и двете. Торн реши, че са били доста хора, защото на сам човек щеше да му трябва цяла нощ, за да изстреля толкова куршуми със зареждаща се през цевта пушка от седемнадесети век.

Но какъв беше този, който бе предизвикал толкова крайно отмъщение от цяло едно село? Магьосник? Масов убиец? Дали не е изгорил черквата? Или е практикувал магия? Отвличал невинни пътници? Принасял човешки жертви?

Нямаше други следи. Торн поклати глава и дръпна белезниците. Две от кокалчетата на пръстите паднаха.

Намръщен от усилието да се съсредоточи, Торн се изправи и проучи белезниците отблизо. Доколкото можеше да прецени, те бяха изработени със забележително майсторство. Тогава си каза: кой за Бога би прахосал хиляди сребърни долари за един злодей, после да го погребе жив и на всичко отгоре да го застреля?

„Прекалено“ беше слаба дума.

Много хора са били страшно уплашени от този човек. През съзнанието на Торн преминаха смешни изображения на върколаци и вампири, но той ги отблъсна. Не беше идиот, според него хората, които вярваха в подобни неща не бяха непременно глупаци, но… със сигурност не живееха в действителността.

Торн опита да се постави на мястото на убийците. И първата мисъл, която му хрумна, беше за времето. Кое е било смятано за реално преди неколкостотин години.

По онова време суеверието е било силно разпространено, хората са вярвали в духове и проклятия. Днес науката и цивилизацията до голяма степен са обяснили това, което преди е било смятано за свръхестествено. Но по онова време са горили хора на кладата за това, че притежават черна котка. За смъртта на този човек можеше да има много причини.

Едно беше сигурно, той е бил убит жестоко от много уплашени хора.

Торн обмисляше каква да бъде следващата му стъпка, когато нещо привлече вниманието му. Беше проблясване на… светлина… в черните очни орбити на скелета. Колкото и невероятно да беше, Торн бе сигурен в това. На мястото на черната празнота бе проблеснал… интелект?

Не, каза си той, не може да бъде. Било е отражение от светлината на фенерчето. Стават такива работи. Но взе твърдо решение. Това нещо нямаше да остане в къщата през нощта.

Телефонната линия още не бе включена и той използва мобилния телефон, за да се обади на диспечера на областния шериф.

— Това спешен случай ли е? — попита женски глас.