Джон Вердън - Затвори очи

Мадлин отвърна с едва забележима усмивка – доколкото той можеше да прецени от това разстояние. Прииска му се да поговори с нея, имаше нужда от това. Пое по криволичещата пътека край затревения бряг на езерото към пейката. Наоколо цареше безмълвие и неподвижност.

– Нали мога да седна при теб за малко?

Тя кимна съвсем леко, сякаш смяташе, че ще наруши спокойствието на местността, ако каже нещо на глас.

Гърни седна и се вгледа в нетрепващата повърхност на езерото, в която се отразяваха листата на захарните кленове, растящи по другия бряг. Листата им бяха започнали да придобиват по-убит есенен оттенък. После погледна Мадлин и го обзе странно чувство: сякаш спокойствието ѝ не беше резултат на заобикалящата ги природа, а тъкмо обратното, че настроението и душевният мир на жена му, дълбоко скрити в нея, се предаваха на околността. И преди му бе хрумвало нещо подобно, но умът му, който не бе склонен да се поддава на сантиментални настроения, отхвърляше идеята.

– Имам нужда от помощта ти – чу собствения си глас, с който сякаш говореше някой друг, – за да реша някои въпроси.

Мадлин не каза нищо и той продължи:

– Денят бе объркващ... Повече от объркващ.

Тя му хвърли един от характерните си погледи, които или изразяваха много (в случая мнението ѝ, че не би могъл да очаква различен резултат, щом се е забъркал в случая "Пери"), или му предоставяха празен лист, на който тревожното му съзнание да изпише посланието.

Което и да беше от двете, той продължи да говори:

– Никога не съм се чувствал така... претоварен. Намери ли бележката, която ти оставих?

– За срещата с приятелката ти от Итака ли?

– Не бих я нарекъл точно "приятелка".

– " Съветничка " тогава?

Прииска му се да се впусне в спор за подходящата дума, да се защити, да каже, че е невинен, но се сдържа.

– Един колекционер е говорил с галерия "Рейнолдс". Проявил е интерес към портретите на престъпници, които миналата година излагах там.

Мадлин вдигна иронично вежди заради това, че бе заместил името на Соня с това на галерията ѝ.

Той обаче продължи и спокойно пусна "бомбата":

– Ще ми даде по сто хиляди долара за всеки уникален портрет.

– Това е смешно!

– Соня твърди, че човекът е сериозен бизнесмен.

– От коя точно лудница е избягал?

От другата страна на туфата папур се чу силен плясък. Тя се усмихна:

– Тази беше голяма.

– За някаква жаба ли говориш?!

– Извинявай.

Гърни затвори очи. Не искаше да си признае, че е прекалено раздразнен от очевидната ѝ незаинтересованост от неочаквания му късмет.

– Доколкото познавам света на изкуството, той е една огромна лудница. Някои от пациентите в нея обаче имат и страшно много пари. Очевидно този тип е един от тях.

– И какво точно иска от теб за тези 100000 долара?

– Ретуширана снимка, каквато само той да има. Единствена по рода си. Ще се наложи да взема портретите, които направих миналата година, и да ги обработя допълнително. Да ги променя така, че да не приличат на никои от онези, които галерията е продала досега.

– Онзи сериозно ли го иска?

– Така ми каза Соня. Спомена още, че е възможно клиентът да поиска повече от една фотография. Всъщност тя вече си представя седемцифрени суми.

Извърна се към Мадлин, за да види реакцията ѝ.

– Седемцифрени суми? Сума над един милион долара?

– А-ха.

– О, боже! Това... наистина е нещо.

Той се вгледа настойчиво в лицето ѝ:

– Нарочно ли се опитваш да реагираш с възможно най-голямо безразличие?

– И каква точно реакция се очаква от мен?

– Ами да проявиш поне любопитство... или задоволство, щастие? Да помислиш какво бихме могли да направим с толкова много пари?

Тя се намръщи замислено, после се усмихна:

– Може да прекараме цял месец в Тоскана.

– Това ли би направила с един милион долара?

– Какъв милион?

– Седемцифрена сума, забрави ли вече?

– Чух те много добре. Само че не си спомням да си казвал, че вече е станала реалност.

– Според Соня вече е факт. В събота ще вечерям с него в града. Колекционерът се казва Джей Джикинстил.

– В града ?

– От твоята уста звучи като "в канализацията".

– И какво колекционира въпросният господин?

– Нямам представа. Каквото и да е обаче, явно плаща добри пари за него.

– И ти смяташ, че може да му се вярва? Че наистина има желание да ти плати стотици хиляди долари за някакви разкрасени снимки на престъпници, на една измет? Имаш ли изобщо представа кой е той?

– Утре ще разбера.