Джон Вердън - Затвори очи

– Животът ми е добър.

– А-а, обаче го казваш така, сякаш и сам не си вярваш. Все едно го казваш по задължение, защото се предполага да говориш по този начин.

– Наистина ли звучи така?

Тя отпи още веднъж от чашата си.

– Не искаш ли да ми кажеш истината?

– А каква смяташ, че е тя?

Соня наклони главата си на една страна и се вгледа внимателно в лицето му, после сви рамене:

– Не ми влиза в работата, нали? – Тя погледна през прозореца към езерото отвън.

Гърни изпи половината от водката си на две глътки.

– Предполагам, че не се различава особено от живота на останалите – малко от това, малко от онова... обичайните неща.

– От твоята уста "това" и "онова" звучат като комбинация от много мрачни обстоятелства.

Той се разсмя (без в действителност да изпитва никакво веселие), а после настъпи мълчание. Гърни го наруши първи:

– Открих, че не съм голям любител на природата, макар да се надявах на противното.

– А съпругата ти я обича, така ли?

Гърни кимна:

– Не че не възприемам красотата на онова място – високо в планината, усамотено, дървета и така нататък, обаче...

Соня го измери с проницателен поглед:

– Но като се опиташ да обясниш, само повтаряш "не че това", "не че онова". Опитваш се да отричаш.

– Какво? А, разбирам какво имаш предвид. Толкова ли са ми очевидни проблемите?

– Недоволството винаги е очевидно, не си ли съгласен? Какъв е проблемът? Не ти харесва думата ли?

– Думата "недоволство" ли? Не, просто... Как да кажа – онова, в което съм най-добър, нагласата ми и начинът, по който работи умът ми, не са особено полезни там, горе. Аз... умея да разнищвам ситуации, да анализирам проблеми, да откривам несъответствия, да разгадавам загадки. А нито едно от тези неща не е... – гласът му заглъхна.

– А съпругата ти, естествено, смята, че би трябвало да се наслаждаваш на маргаритките, а не да ги анализираш. Тя очаква да възкликнеш "О, колко са красиви!", вместо да питаш "Защо тук има маргаритки?" Права ли съм?

– И така може да се каже.

– Слушай – с неочакван ентусиазъм смени темата тя, – има един човек, с когото трябва да се запознаеш. При това възможно най-скоро.

– И с каква цел?

– Иска да те направи богат и известен.

Гърни се намръщи.

– Да, да, знам, че нямаш особено желание да ставаш богат, да не говорим за известен. Сигурна съм, че имаш много сериозни теоретични основания за това. Нека предположим обаче, че ти кажа нещо съвсем конкретно...

Тя огледа помещението. По-възрастната двойка тъкмо се изправяше – сякаш ставането от масата беше проект, който трябва да се реализира много внимателно. Двамата млади пък все още бяха заети с телефоните си, каквото и да правеха там с тях. Палците им натискаха клавишите с бясна скорост. На Гърни му хрумна странната идея, че може би си разменят съобщения, макар да седяха от двете страни на една и съща маса.

В този миг Соня прекъсна мислите му с драматично снижен глас:

– Как би реагирал, ако ти кажа, че един човек иска да купи твоя снимка за 100000 долара?

– Бих казал, че е откачен.

– Така ли смяташ?

– Че какво друго обяснение би могло да има?

– На един търг миналата година работният стол на Ив Сен Лоран бе продаден за 28 милиона долара. Виж, това може да се нарече откачено. Обаче 100000 долара за един от твоите невероятни портрети на серийни убийци? Това изобщо не е откачено. Страхотно – да, но не и откачено. Всъщност според онова, което знам за този мъж и начина му на работа, цената на произведенията ти само ще се покачва.

– Познаваш ли го?

– Сега за първи път се срещнах лично с него. Но съм чувала много за него. Той е нещо като отшелник, ексцентричен тип, който се появява от време на време и разтърсва света на изкуството с някоя покупка, а после отново изчезва. Ако се съди по името му, може би е холандец, но никой не знае къде живее. Швейцария... Южна Америка... Около него цари мистерия. Много е потаен, но пък има повече пари от Господ. Когато Джикинстил демонстрира интерес към някой творец, финансовите измерения на този интерес са огромни. Огромни!

Симпатичното момиче с розовата коса, което бе прибавило бледозелен шал към и без това умопомрачителното си облекло, прибираше чиниите и чашите от освободената маса.

– Скъпа – обърна се към нея Соня – би ли ми донесла още една водка със сок от грейпфрут? Май и приятелят ми ще пийне още едно, а?

Гърни не знаеше какво да мисли. Този следобед, докато шофираше към дома си, му бе изключително трудно да се съсредоточи върху каквото и да било.