Джон Вердън - Затвори очи

– О, това е моят Дейв! Детектив Дейв с пронизващите сини очи. Подозрителен към всичко и всеки. Все едно съм... "извършител", както казват по телевизията. Все едно съм извършител на престъпление – нали така наричат лошите? Все едно съм престъпник, който се опитва да ти пробута някаква съшита с бели конци история.

Тя говореше с едва доловим акцент, който му напомняше за алтернативната вселена, която бе открил във френските и италианските филми през годините си в колежа.

– Остави "съшита с бели конци". До момента не си ми разказала никаква история.

Отново се разнесе дълбокият, нисък смях, който моментално извикваше в спомените му искрящите ѝ зелени очи.

– Няма да го направя, преди да те видя. Утре. Трябва да стане утре. Няма нужда обаче да идваш при мен до Итака. Аз ще дойда при теб. Закуска, обяд, вечеря – за мен е все едно, ти избери времето. Само ми кажи кога точно, а после заедно ще изберем мястото. Заклевам се, че няма да съжаляваш!

Все още не бе измислил окончателно името на това преживяване. "Сън" въобще не бе достатъчно красноречиво. Вярно, че първия път, когато се случи, той бе почти заспал. Сетивата му нямаха никаква връзка с нищожните изисквания на отвратителния, долен свят и вътрешното му око не бе възпрепятствано от нищо, можеше да го насочи, накъдето поиска. Но с това повърхностните прилики с обикновения сън приключваха.

"Видение" бе по-подходяща дума, по-всеобхватна, но дори и тя предаваше една малка част от въздействието му.

"Пътеводна светлина" пък показваше друг аспект на случилото се, и то важен, но будеше асоциации със сапунен сериал, което безнадеждно разваляше внушението на израза.

"Контролирана медитация" може би? Не. Звучеше твърде банално и безинтересно – пълна противоположност на действителното изживяване.

Оживяла приказка?

О, да. Това вече бе по-близо. В крайна сметка това бе историята на неговото спасение, новата посока и цел на живота му. Най-голямата метафора на кръстоносния му поход.

Вдъхновението му.

Трябваше само да загаси лампите, да затвори очи и да се отдаде на безкрайните възможности, които предлагаше мракът.

И да призове танцьорката.

В прегръдката на това преживяване, оживялата притча, той знаеше много добре кой е – много по-ясно, отколкото когато очите и сърцето му се разсейваха от лъскавите боклуци и противните похотливи женски в този отвратителен, измамен свят с неговия шум, съблазни и мръсотия.

В прегръдката на това преживяване, потопен в пълната му чистота, яснота и прозрачност, той знаеше много добре кой е. Макар сега на практика да бе беглец, този факт – както и името, което носеше в този свят, същото име, под което го познаваха обикновените хора – бе от второстепенно значение в сравнение с истинската му самоличност.

Истинската му самоличност бе Йоан Кръстител.

При самата мисъл за това кожата му настръхваше.

Той бе Йоан Кръстител.

А танцьорката бе Саломе.

От първия път, когато бе изпитал това преживяване, историята му принадлежеше напълно. Можеше да я изживява отново и отново и да я променя, както си иска. Не бе нужно да приключва по онзи глупав начин, както в Библията. О-о, съвсем не! Именно това бе най-хубавото... Именно в това бе тръпката.

– И така, пречукал съм аз скапаното копеле и изведнъж забелязвам, че има само една обувка. И си казвам – к'во става, мамка му? Поглеждам отново и виждам, че на тоя крак с обувката няма чорап. Отдолу на подметката има едно малко наклонено "М", логото на "Маркони" – тая обувка струва две хиляди долара! На другия крак пък няма обувка, а само чорап. Кашмирен. И се питам – кой прави такова нещо, мамка му?! Кой си обува само един кашмирен чорап и само една обувка за две хиляди долара? Ще ти кажа кой: някое скапано, фиркано до козирката богаташче! Само някой нещастен пияндурник, бъкан с мангизи, може да измисли такава простотия!

Ето така избра Гърни да започне лекцията си тази сутрин: възможно директния подход, без да губи време с празни приказки. И тактиката му даде резултат: всички погледи в неприветливата безлична зала в полицейската академия бяха приковани в него.

– Миналия път говорихме за "самозаблудата Еврика!" – склонността на хората да вярват повече на нещата, които лично са "открили" за някого, отколкото на онези, които другият им е казал. Така сме устроени, че приемаме скритата истина за вярна. Когато работиш под прикритие, можеш да се възползваш от тази човешка склонност и да позволиш на обекта си да "открие" онези "факти" за теб, в които ти искаш да повярва. Тактиката не е лесна, но е изключително ефективна. Днес пък ще се спрем на един друг подход за повишаване на достоверността, друг начин да направиш историята си под прикритие приемлива независимо от какви лъжи и глупости е скалъпена: натрупването на необичайни, поразителни и напълно нелепи подробности.