Джон Вердън - Затвори очи

– Ще се учудя, ако не е така .

– Добре, разкажи ми пак защо точно те изритаха от разследването?

– Вече ти казах... – подхвана Хардуик с престорено нетърпение, но Гърни рязко го прекъсна:

– Да, да, държал си се грубо с капитан Род. Защо обаче си мисля, че е било нещо повече от това?

– Защото така разсъждаваш за абсолютно всичко. Ти не вярваш на никого. Въобще не си доверчив човек, Дейви. Виж к'во, отивам да пусна една вода. Ще се чуем пак по-късно.

Тоя човек най-много обича да се чупи с някакво идиотско извинение , помисли си раздразнено Гърни. Остави телефона и отново запали двигателя. Над долината все още висеше тънък облачен слой, но белият диск на слънцето зад него ставаше все по-ярък, а сенките на телеграфните стълбове вече се различаваха съвсем ясно върху пустото шосе. Мокрите от дъжда сини трактори, изложени за продажба на склона отсреща, започнаха да блестят на фона на зелените хълмове.

През втората половина от пътя към дома мислите му бяха заети с най-различни странни подробности от случая. Коментарът на Мадлин, че няма никаква логика убиецът да зареже мачетето насред гората; решението на един изключително разумен мъж да се ожени за жена с огромни и съвсем очевидни психически проблеми; влакчето-играчка на Карл, което неспирно обикаляше по релсите под дървото; аналогията между случката с куршума, пръснал чашата, и сцената от "Списъкът на Шиндлер"; тресавището на сексуалните отклонения, в което сякаш бяха затънали всички.

Когато напусна магистралата и пое по прашния криволичещ път, който водеше от речната долина нагоре през хълмовете, тези мисли напълно го бяха изтощили. От плейъра на таблото се подаваше един диск. Гърни жадуваше да се разсее поне малко, затова го бутна в устройството. Гласът, който се разнесе от колоните, както и безрадостните акорди на акустичната китара, напомняха меланхоличния стил на Ленард Коен от най-мрачните му и сълзливи моменти. Изпълнителят бе фолк-музикант на средна възраст, с тъжни очи и невероятното име Питър Пайпър [6] Герой от известна английска скоропоговорка. – Б.пр. . Бяха посетили негов концерт в местната музикална зала, за която Мадлин си бе направила сезонен абонамент. По време на почивката тя си бе купила един от дисковете на Пайпър. Гърни смяташе песента, която звучеше в момента, за най-депресиращата от всички. Заглавието ѝ бе "На края на дните ми":

Имаше някога дни,

когато цялото време на света бе мое.

Какви дни,

само какви дни бяха онези,

в които имах цялото време на света.

Лъжех любимите си,

всеки ден гонех нова,

а накрая изоставях и нея.

Така правех в онези дни,

когато имах цялото време на света.

Взимах всичко, което поисках;

никога не помислях и не размислях;

забавлявах се лудо и до насита –

така правех в онези дни,

когато имах цялото време на света.

Лъжех любимите си,

всеки ден гонех нова,

а накрая изоставях и нея.

Така правех в онези дни,

когато имах цялото време на света.

Сега не остана кого да излъжа,

няма кого да напусна...

в този момент от живота ми,

когато идва краят на дните ми

на този свят.

Лъжех любимите си,

всеки ден гонех нова,

а накрая изоставях и нея.

Така правех в онези дни,

когато имах цялото време на света.

Така правех в онези дни,

когато имах цялото време на света.

Докато Пайпър извиваше глас в последните думи от сантиментално-сълзливия припев, Гърни тъкмо минаваше между плевнята и езерото. Старата провинциална къща изникна пред него над петното златист обикновен енчец на върха на ливадата. Когато изключи плейъра (съжаляваше, че не го е направил по-рано), телефонът му звънна.

На екрана под номера се изписа обяснението "Галерия "Рейнолдс".

Господи! Тя пък какво иска, по дяволите?!

– Гърни на телефона – тонът му бе строго делови, но с нотка на подозрение.

– Дейв! Обажда се Соня Рейнолдс – гласът ѝ както обикновено бе зареден с животински магнетизъм, толкова силен, че в някои страни биха я пребили с камъни. – Имам фантастични новини за теб! – измърка тя. – Не просто добри, а толкова страхотни, че могат да променят целия ти живот! Трябва да се видим МОМЕНТАЛНО!

– Здрасти, Соня.

– Здрасти?! Обаждам се да ти поднеса най-големия подарък, който някога си получавал или ще получиш, а ти не се сещаш да ми кажеш друго?

– Ами радвам се да те чуя. А за какво впрочем говориш?

В отговор тя се разсмя гърлено. Звукът бе нисък и обезпокоително чувствен – точно както и всичко друго у нея.