Джон Вердън - Затвори очи

Освен че за малко не изгуби живота си, докато разследваше убийството на Мелъри, се сблъска и с болезнените доказателства за провала си като съпруг и баща. Това преживяване го направи по-смирен и го накара да си зададе въпроса дали любовта наистина е единственото важно нещо на света. Реши, че заниманията му със снимките и контактите му със Соня нарушават връзката с единствения човек, когото наистина обича, затова спря да посещава курса и се посвети на Мадлин.

Сега обаче, макар да бе изминала само година от онези събития, светлината от прозрението почти бе угаснала. Все още смяташе, че в него има много истина – че в известен смисъл любовта наистина е най-важното нещо на света – но вече не я възприемаше като единствената светлина във вселената. Значението, което ѝ отдаваше, постепенно отслабна и това не му тежеше. Усещаше промяната като настройване на една по-реалистична вълна, което определено не бе лошо нещо. В крайна сметка човек не би могъл да издържи дълго на такова емоционално напрежение както при случая "Мелъри"; в противен случай съществуваше реална опасност да забрави да окоси ливадата или да купи храна – или да не е в състояние да заработи достатъчно пари за храна и косачка за трева. Не бе ли това характерно за всяко подобно преживяване? Всяко силно напрежение бързо се уталожваше и биваше заместено от обичайния ежедневен ритъм. Затова Гърни не се притесняваше особено от факта, че сега идеята, че "любовта е най-важното нещо на света" му звучи като текста на полузабравена, отдавна изживяла времето си народна песен.

Това обаче не значеше, че е забравил всякаква предпазливост. У Соня Рейнолдс обаче имаше някакво особено електричество, което само много глупав мъж би сметнал за безопасно. Когато младата сервитьорка с розовата коса въведе стройната, елегантна Соня в помещението, тази енергия бе съвсем осезаема, като ниското жужене, което се разнася около мощна електроцентрала.

– Дейвид, любов моя! Изглеждаш... абсолютно същият! – възкликна тя и се приближи към него с танцова стъпка, след което му поднесе бузата си за целувка. – Но пък как иначе би могъл да изглеждаш? Ти си като скала. Такава твърдост, такова постоянство !

Соня произнесе последната дума с такава наслада, сякаш бе най-подходящият италиански термин за нещо, което английският език не бе в състояние да опише.

Облечена бе с плътно прилепнали маркови дънки и лъскава блуза под ленено сако с такава небрежно-елегантна кройка, че едва ли струваше по-малко от хиляда долара. Не носеше нито бижута, нито грим, които да отвличат вниманието от смуглата ѝ, съвършена кожа.

– Какво гледаш? – Тонът ѝ бе игрив, очите ѝ блестяха.

– Теб. Изглеждаш... страхотно.

– Би трябвало да съм ти много сърдита, нали си наясно?

– Защото спрях да се занимавам със снимки ли?

– Естествено, че затова! Снимките бяха страхотни, обожавах ги. Клиентите ми – също. И досега можех да ги продавам. А един ден ти ми се обаждаш и заявяваш, че повече не можеш да се занимаваш с това. Имал си лични причини, повече не си можел да правиш снимки, не си можел да говориш за това. Точка по въпроса. Не си ли съгласен, че имам достатъчно основание да съм ти бясна?

Изобщо не звучеше ядосано, затова реши да не ѝ отговаря. Само седеше и я наблюдаваше, удивен от количеството искряща енергия, което успява да вложи във всяка своя дума. Това бе и първото нещо, което бе привлякло вниманието му по време на курса ѝ. Това и раздалечените ѝ зелени очи.

– Аз обаче ти прощавам. Защото и занапред ще правиш такива снимки. Недей да ми клатиш глава. Повярвай ми, когато ти обясня какво става в момента, вече няма да си така скептичен. – Млъкна за миг и огледа обстановката за първи път, откакто бе влязла в ресторанта. – Жадна съм. Да си поръчаме нещо за пиене.

Когато розовокосата сервитьорка се появи отново, Соня си поръча водка със сок от грейпфрут. Макар разумът да го предупреждаваше да не го прави, Гърни последва примера ѝ.

– И така, господин пенсиониран полицай – започна тя, след като им донесоха питиетата и двамата отпиха, – преди да ти обясня как точно ще се промени животът ти, разкажи ми какъв е той в момента.

– Животът ми ли?

– Имаш такъв, нали?

Обзе го неприятното усещане, че тя вече знае всичко, което я интересува, включително характерните за живота му опасения, съмнения и конфликти. Същевременно обаче нямаше откъде да е разбрала. Макар да бе излагал произведенията си в галерията ѝ, никога не бе споделял нищо толкова лично.