Джон Вердън: Затвори очи

През последните месеци си мислеше, че нещата между тях вървят много добре. Огромното напрежение от случая "Мелъри" постепенно се бе превърнало в несъвършен мир. Плавно и почти несъзнателно двамата бяха започнали да се държат един към друг с привързаност или поне с търпимост, подобно на две планети, които описват отделни елипсовидни орбити. Той изнасяше лекции в щатската полицейска академия, а Мадлин работеше на непълен работен ден в местната психиатрична клиника, където приемаше новопостъпилите и извършваше първоначалната оценка на състоянието им. Тази работа не бе достойна за знанията, дипломите и дългогодишния ѝ опит в сферата на психичното здраве, но явно осигуряваше равновесие в брака им и облекчаваше тежестта на нереалистичните им очаквания един към друг. Или само той така си мислеше?

Да, самозалъгването – това универсално лекарство за всеки проблем...

Стоеше насред сплъстената, изсъхнала трева и гледаше как колата ѝ изчезва зад плевнята край пътя за градчето. Краката му бяха замръзнали. Погледна надолу и установи, че е по чорапи, които се бяха намокрили от утринната роса. Обърна се, за да влезе в къщата, и тогава вниманието му привлече някакво движение край плевнята.

Един самотен койот бе изскочил от гората и с дълги скокове прекосяваше откритото място между плевнята и езерото. Беше изминал почти половината от разстоянието, когато внезапно спря и обърна глава към Гърни. Изучава го внимателно в продължение на десет дълги секунди. Интелигентен поглед, помисли си Гърни. Безстрастен и пресметлив.

– Има една цел, която е обща за всички мисии под прикритие. Знаете ли коя е тя?

Въпросът на Гърни бе посрещнат от несигурните погледи на трийсет и девет чифта очи, изразяващи различни степени на интерес и объркване. Повечето гостуващи преподаватели започваха лекциите си с кратко представяне на собствената си личност и някои от най-важните моменти в кариерата си, после набелязваха темите и задачите на дисциплината, дрън-дрън-дрън... Еднотипно и доста общо въведение, на което никой не обръщаше внимание. Гърни предпочиташе веднага да мине на въпроса, особено когато – както в случая – имаше срещу себе си опитни, доказали себе си полицаи. Освен това те със сигурност знаеха кой е, беше си изградил репутация в правозащитните среди. Професионалното му реноме бе възможно най-доброто в системата, а след като напусна нюйоркската полиция преди две години, стана още по-добро – ако така можеше да се нарече смесицата от възхищение, уважение, завист и неприязън. Той самият би предпочел да няма никакво реноме, което да защитава, да не се налага да отговаря на ничии очаквания, нито да се страхува, че няма да ги оправдае.

– Помислете внимателно – подкани ги тихо, но настойчиво той и се вгледа в очите на възможно най-много от тях. – Според вас какво трябва да постигнете при всяка една задача, докато работите под прикритие? Това е важен въпрос. Бих искал да получа отговор от всеки един от вас.

Един едър мъж от първата редица вдигна ръка. Плещите му бяха широки като на играч на американски футбол, а лицето – младо и озадачено.

– Целта не е ли различна при всяка мисия?

– Ситуацията може да е различна – кимна благосклонно Гърни, – а също и хората, рисковете, резултатите. Силата, дълбочината и степента, до която полицаят се е потопил в средата... Ролята, която трябва да изиграете, личността, в която трябва да се превърнете – също. Информацията или доказателствата, с които трябва да се сдобиете, ще бъдат различни. Да, със сигурност ще има много различия. Но... – той замълча за миг и отново се вгледа в аудиторията си – има една цел, която е обща за всички задачи под прикритие. Крайният ви успех зависи от постигането на тази начална, основна цел. Животът ви зависи от това. Кажете ми сега каква според вас е тя.

В продължение на половин минута в аудиторията цареше пълна тишина. Единственото движение бе помръдването на лицевите мускули, докато трийсет и девет лица се мръщеха замислено срещу него. Докато чакаше отговорите, които бе сигурен, че в крайна сметка ще получи, Гърни огледа обстановката – светлобежовите бетонни стени, пода, покрит с винилови плочки в кремаво и кафяво (шарките почти не си личаха, толкова бе издраскан и износен), дългите разнебитени маси от сиви ПДЧ-плоскости, яркооранжевите пластмасови столове с метални крака, твърде тесни за мускулестите курсисти, които седяха на тях. Наситеният им цвят беше странно депресиращ. Залата представляваше ужасяващо безвкусна реликва от средата на 70-те и му напомняше за офиса в града, където бе служил последно.