Джон Вердън: Затвори очи

– С какво мога да ти помогна, Джак?

Разнесе се напомнящият магарешки рев гръмогласен смях на детектива, както обикновено дразнещ и не на място.

– Докато работехме заедно по случая "Мелъри", ти на няколко пъти се похвали, че ставаш с кокошките. Реших да проверя дали е вярно.

На човек винаги му се налагаше да изтърпи известна доза нескопосани шеги, преди Хардуик да благоволи да мине на въпроса.

– Какво искаш, Джак?

– Ти сериозно ли имаш кокошки във фермата си? Ама такива истински, дето търчат насам-натам, кудкудякат и серат, където им падне? Или използваш израза "ставам с кокошките" само в преносния му смисъл?

– Какво искаш, Джак?

– И защо, по дяволите, реши, че искам нещо? Да не е забранено да се обажда човек на добър стар приятел, за да си поговорят за добрите стари времена?

– Зарежи глупостите, Джак, и ми обясни защо се обаждаш.

Отново в ухото му гръмна мощният магарешки рев:

– Ах, какво равнодушие, Гърни! Направо ми разбиваш сърцето!

– Виж какво, още не съм си изпил втората чаша кафе. Ако до пет секунди не ми обясниш защо се обаждаш, затварям телефона. Пет... четири... три... две... едно...

– Току-що сключила брак младоженка е била пречукана по време на празненството след сватбата. Реших, че може да се заинтересуваш.

– И защо реши така?

– Мамка му, няма начин първокласен детектив от отдел "Убийства" да подмине подобна новина с безразличие. Освен това май казах, че е била пречукана, ама по-точната дума е "заклана". Оръжието на убийството е мачете.

– Първокласният детектив сега е пенсионер.

Поредната порция продължителен гръмогласен смях.

– Не се шегувам, Джак. Наистина се пенсионирах.

– Ти не беше ли вече пенсиониран, когато се включи – и набързо разреши – случая "Мелъри"?

– Това бе временно прекъсване.

– Така ли?

– Слушай, Джак... – Гърни започваше да губи търпение.

– Добре, добре. Ти си пенсионер. Схванах. Дай ми две минути да ти обясня каква възможност ти се предлага тук!

– За бога, Джак!

– Две минути, по дяволите! Само две. Толкова ли си зает да масажираш пенсионерските си топки, че не можеш да отделиш две минути на някогашния си партньор?

Думите и представата, която извикаха в ума му, предизвикаха лек тик в клепача на Гърни:

– Ние с теб никога не сме били партньори.

– Как ти се обърна езикът да го кажеш, мамка му?!

– Работихме заедно по два случая. Не бяхме партньори.

Ако трябваше да е напълно честен, Гърни щеше да признае, че поне в едно отношение двамата с Хардуик ги свързваше нещо наистина изключително. Преди десет години, докато разследваха поотделно едно и също убийство, всеки от тях намери в собствения си район (двете юрисдикции бяха отдалечени на сто и петдесет километра една от друга) по една половина от разчленения труп на жертвата. Оказа се, че тази им способност да откриват случайно странни неща е в състояние да създаде много силна, макар и необичайна връзка.

Хардуик снижи глас доверително:

– Е, ще получа ли две минути, или не?

Гърни се предаде:

– Хайде, давай.

Хардуик превключи на обичайния си ораторски тон, с който кандърдисваше хората:

– Ти явно си много зает човек, така че ще мина направо на въпроса. Искам да ти направя огромна услуга... – последва драматична пауза. – Слушаш ли ме още?

– Говори по-бързо.

– Неблагодарно копеле! Както и да е, ето какво имам за теб. Сензационно убийство, извършено преди четири месеца. Една разглезена богаташка щерка се омъжва за нашумял психоаналитик, който консултира знаменитости. Час по-късно, по време на празненството във фантастичното имение на доктора, градинарят му откача, обезглавява новоизлюпената съпруга с мачете и си плюе на петите.

Гърни бегло си спомняше няколко заглавия в жълтата преса отпреди три-четири месеца. Вероятно ставаше дума за същия случай: "От блаженство към кървава баня" и "Младоженка, заклана по време на сватбата си". Чакаше Хардуик да продължи с обясненията. Вместо това другият мъж се закашля така противно, че Гърни инстинктивно отдалечи телефона от ухото си.

След малко Хардуик се посъвзе и отново попита:

– Още ли си тук?

– Да.

– Мълчиш като труп. На всеки десет секунди трябва да цъкаш или нещо такова, за да знае човек, че още си жив!

– Джак, защо, по дяволите, ми се обаждаш?

– Сервирам ти на поднос случая на живота ти, ето защо!

– Вече не съм полицай. Не знам за какво говориш.

– А може би слухът ти изневерява – все пак вече не си в първа младост. Но като си помисля... на колко си точно, на четирийсет и осем или на осемдесет и осем? Сега, слушай внимателно. Ето същността на историята. Дъщерята на един от най-богатите неврохирурзи в света се омъжва за доста противоречив, но много популярен психиатър, който дори е гостувал на Опра, за бога! Час по-късно, докато около нея има повече от двеста гости, тя влиза в къщичката на градинаря. Изпила е няколко чаши; иска да повика градинаря да се присъедини към тостовете за здравето на младоженците. След известно време, след като тя не излиза оттам, пресният ѝ съпруг праща човек да я доведе. Вратата обаче е заключена, а жената не отговаря. Тогава съпругът, небезизвестният доктор Скот Аштън, отива лично и започва да блъска по вратата и да вика булката си. Никаква реакция. Намира ключ, отваря и я открива... седнала, както си е с булчинската рокля – и с отрязана глава. Прозорецът в задната част на бунгалото е отворен, от градинаря няма и следа. Много скоро всички ченгета от околността се събират на мястото. Ако все още не схващаш какво имам предвид, ще ти го кажа по-ясно: това са много, много важни хора. В крайна сметка случаят бе прехвърлен на нас, в щатското Бюро за криминални разследвания – и по-точно, подхвърлиха го като горещ картоф право в моя скут. В началото задачата изглеждаше елементарна: трябваше да намерим превъртелия градинар. После обаче нещата се объркаха. Оказа се, че той не е обикновен градинар. Хектор Флорес – така се казва – бил нелегален имигрант от Мексико, без работна виза и документи. Именитият доктор Аштън го взел под крилото си. Наел го, но много бързо разбрал, че мъжът е умен, при това много. Отначало го изпитвал, после започнал да го покровителства, обучавал го. В продължение на две-три години Хектор бил по-скоро протеже на доктора, отколко някой, който събира листата в двора. Станал почти част от семейството. Изглежда, че благодарение на новопридобития си статус дори успял да завърти любовна афера с жената на един от съседите на Аштън. Много интересен тип бил този сеньор Флорес. След убийството буквално потънал вдън земя заедно с жената на съседа. Последната следа от него било окървавеното мачете, което зарязал в гората на около сто и петдесет метра от местопрестъплението.