Джон Вердън: Затвори очи

През двете години, които бяха прекарали в Кетскилс, той се бе опитал да се потопи в тези домакинско-градинарски дейности. За разлика от Мадлин обаче, не проявяваше особен ентусиазъм. Същевременно и малкото усилия, които влагаше, се опорочаваха от непрекъснатото разкаяние заради покупката. Не съжаляваше, че е купил голямата къща, разположена насред петдесет акра живописна земя; тъкмо обратното, все още я смяташе за добра инвестиция. Проблемът бе, че действията му бяха резултат от решението му да промени изцяло живота си. Напуснал бе нюйоркската полиция и се бе пенсионирал, макар да бе само на четирийсет и шест години. Онова, което всъщност го притесняваше и не му даваше мира, бе въпросът дали не е прибързал, когато смени значката си на детектив първи клас с градинарските пособия на бъдещ земеделски стопанин...

Имаше немалко злокобни знаци, които подсказваха именно това. Първо, след като се преместиха в новия си пасторален рай, той бе получил тик – левият му клепач понякога неконтролируемо потрепваше. Освен това след петнайсет години въздържание отново бе започнал да пуши, макар и само от време на време. Този факт будеше у него раздразнение, а у Мадлин – притеснение. И да не забравяме, разбира се, най-сериозния проблем – миналата есен, едва година след така нареченото си "пенсиониране", той се бе замесил в ужасния случай с убийството на Мелъри.

Едва бе оцелял тогава, а на всичкото отгоре по време на разследването бе застрашил и Мадлин. Близостта на смъртта му бе донесла временно прозрение, което го бе накарало да се посвети изцяло на радостите на новия им живот на село. Това обаче не бе продължило дълго. Този род прозрения бяха малко странни: ясната представа за начина, по който трябва да живееш, започва да се размива. Особено ако не си я припомняш всеки ден. Мигът на щастие и покой си беше точно това – един миг. Ако не успееш да се потопиш в него, той се разсейва, стопява се и се превръща в призрак. Става неясен като спомен за нещо отминало, за образ, появил се за кратко в съня ти, неуловим и далечен.

За свое съжаление обаче Гърни бе открил, че осъзнаването на този процес по никакъв начин не му помага да разреши проблема. В ръката му не се бе появила магическа пръчка, с която да махне и да спре случващото се... И така усилията му се изчерпваха с тези половинчати опити да се впише в пасторалната среда и провинциалния начин на живот. Заради това си отношение той и жена му не бяха в хармония. Освен това го караше да се пита дали човек е в състояние да се промени наистина... И което бе по-важно, дали той самият можеше да се промени. Имаше някои мрачни моменти, в които се чувстваше напълно обезсърчен заради артритоподобната закостенялост в начина му на мислене – и дори в начина, по който живееше.

Ситуацията с булдозера бе добър пример за това. Беше купил малката машина на старо преди шест месеца, като обясни на Мадлин, че им трябва точно такава за петдесетте им акра гори и ливади и шестстотинте метра прашен черен път. Той лично възприемаше булдозера като нещо полезно и хубаво, мислеше с него да оформи зелените площи, да поддържа имота. Мадлин обаче не виждаше така нещата. От самото начало тя гледаше на новата им придобивка не като израз на желанието му да се посвети на провинциалния начин на живот, а като на безсмислена, шумна, смърдяща на дизел купчина желязо. Нещо като символ на това, че не е щастлив, че са се преместили от големия град в този запуснат планински район, на маниакалния му стремеж към контрол, заради който искаше да оформи неприемливия нов свят според собствените си разбирания... дори ако това значеше да мине с булдозера отгоре му. Всъщност тя бе изразила раздразнението си само веднъж, и то съвсем бегло: "Защо не се опиташ да приемеш всичко това като дар, един съвършен и изключително красив дар... Защо не спреш с опитите да го оправиш ?"

Докато стоеше пред стъклените врати и си спомняше коментара ѝ и неприятното усещане от остротата на тона ѝ, зад гърба му се разнесе гласът ѝ и го върна в настоящето:

– Има ли някакви изгледи да се заемеш със спирачките на велосипеда ми преди утре сутринта?

– Вече ти казах, че ще се заема.

Отпи още една глътка от кафето си и се намръщи. Течността бе изстинала и неприятна на вкус. Хвърли поглед към стария стенен часовник над големия чамов бюфет. Оставаше му почти цял час, преди да тръгне към Олбъни за една от спорадичните лекции, които изнасяше в местната полицейска академия.