Джон Вердън - Затвори очи

– Няма да е зле някой път да дойдеш с мен – заяви тя, сякаш идеята току-що ѝ бе хрумнала.

– Ще дойда – съгласи се той.

Това бе обичайният начин, по който отговаряше на всяко нейно предложение да отидат заедно на разходка с колело из хълмистите обработваеми земи и горите в западната част на Кетскилс.

Обърна се към нея. Мадлин бе застанала на прага между кухнята и всекидневната, облечена в износен клин, развлечена тениска и опръскана с боя бейзболна шапка. При вида ѝ той забрави всичко и се усмихна.

– Какво? – запита малко рязко тя и наклони глава настрани.

– Нищо – отвърна ѝ кротко.

Понякога самото ѝ присъствие бе достатъчно да го очарова на мига и да изтрие от ума му всички заплетени и отрицателни мисли. Тя бе изключително създание, каквото рядко се среща: една много красива жена, която изобщо не се вълнува как изглежда.

Мадлин пристъпи напред и застана до него. Вгледа се в пейзажа отвън.

– Сърните идват да ядат от храната за птици – каза тя по-скоро развеселено, отколкото раздразнено.

Оттатък ливадата на извити като овчарски геги поставки имаше три хранилки за птици, често навестявани от чинки. В момента и трите бяха наклонени под необичайни ъгли след набезите на горските чифтокопитни. Докато ги гледаше, Гърни осъзна, че донякъде споделя добросърдечното ѝ отношение към сърните и дребните поразии, които правеха. Това обаче бе доста странно, защото чувствата му бяха напълно различни от нейните, когато ставаше дума за грабителските похождения на пълчищата катерички. Дори и в момента няколко от тях плячкосваха семената, които сърните не бяха успели да измъкнат от хранилките. Зверчетата бяха подвижни, бързи, с резки агресивни движения, сякаш ги движеше мъчителен глад, натрапчиво желание да изядат и последната частица храна, до която успеят да се докопат.

Усмивката му бързо се стопи, докато ги наблюдаваше със смътно напрежение, което се превръщаше в автоматична реакция към твърде много неща. Напрежение, което произтичаше от скритите пукнатини в брака му, и ги правеше по-явни. За Мадлин катеричките бяха очарователни, находчиви и съобразителни, достойни за възхищение със своята енергичност и упоритост. Тя ги обичаше, точно като обичаше повечето неща в живота. На него, от друга страна, му се искаше да ги застреля до една.

Е, може би не чак да ги застреля – не и да ги убие или нарани. По-скоро да ги подплаши с въздушната пушка и да ги накара да оставят хранилките и да се върнат в гората, където им бе мястото. Никога не бе смятал убийството за разрешение на каквото и да било. Двайсет и пет години бе детектив в отдел "Убийства" в Ню Йорк и бе разследвал жестоки хора в един жесток и изпълнен с насилие град, но така и никога не бе вадил пистолета си. Всъщност почти не го бе докосвал освен на стрелбището по време на учения. Нямаше желание да го прави и сега. Причината, поради която бе постъпил в полицията и бе останал в системата толкова дълго, нямаше нищо общо с оръжията и измамно лесното разрешение, което предлагаха.

След малко осъзна, че Мадлин го гледа с характерния си, едновременно любопитен и оценяващ поглед. Вероятно бе забелязала колко силно е стиснал зъби и бе разгадала как се заканва наум на катеричките. Искаше да ѝ каже нещо остроумно, да отбележи някак изключителната ѝ проницателност... а и да оправдае враждебността, която проявяваше към въпросните пухкави дългоопашати плъхове. Обаче телефонът звънна и го изпревари... Всъщност звъннаха два телефона едновременно: стационарната линия във всекидневната и собственият му мобилен телефон на плота в кухнята. Мадлин тръгна към дневната. Гърни взе мобилния.

Джак Хардуик бе противен, груб циник с мръсна уста и воднисти очи, който пиеше твърде много и гледаше на живота като на една голяма шега. Той имаше неколцина ентусиазирани почитатели, но в действителност изобщо не будеше доверие. Гърни бе дълбоко убеден, че мотивите, които диктуваха действията му, са най-малкото спорни. Въпреки това Гърни го смяташе за един от най-умните и най-проницателни детективи, с които бе работил през дългата си кариера. Затова сега, когато притисна телефона към ухото си и чу неподражаемия му дрезгав глас, у него се събудиха смесени чувства.

– Дейви, момчето ми! – простърга Хардуик, все едно някой бе прокарал шкурка по грапава дървена повърхност.

Гърни се намръщи. Не му прилягаше да го наричат "Дейви" и "момче", но вероятно точно затова Хардуик използваше подобни обръщения.