Джон Вердън: Затвори очи

– И? Как завършва историята?

– Ами никак.

– Как така никак?

– Моят гениален капитан имаше някои определени възгледи за това как трябва да се води разследването... Спомняш ли си Род Родригес?

Така добре си го спомняше, че тръпки го побиха. Преди около година – шест месеца преди убийството, за което говореше Хардуик – Гърни бе участвал полуофициално в разследване, водено от БКР, щатското бюро за криминални разследвания – същото, начело на което стоеше досадният амбициозен бюрократ Родригес.

– Той смяташе, че трябва да доведем за разпит всички мексиканци в радиус от трийсет километра от мястото. Да ги мачкаме и заплашваме, докато издадат къде се намира Хектор Флорес или направо ни закарат при него. Искаше да вложим сто процента от ресурсите си в това.

– Нали не си се съгласил?

– Имаше по-обещаващи възможности. Много вероятно бе Хектор съвсем да не е онзи, за когото се е представял. Въобще цялата история беше странна.

– Добре, и какво стана в крайна сметка?

– Казах на Родригес, че дрънка пълни глупости.

– Наистина ли? – усмихна се Гърни за първи път.

– Да, наистина. Затова и ме отстрани от случая... даде го на Блат.

– На Блат ли?! – Самото произнасяне на името бе достатъчно да остави гаден вкус в устата му, все едно бе изял нещо развалено. Много добре си спомняше следовател Арло Блат – единственият в бюрото, който бе по-дразнещ дори от капитан Родригес. Блат въплъщаваше онова, което любимият преподавател от колежа на Гърни веднъж бе нарекъл "невежество, заредено и готово за стрелба".

Хардуик продължи:

– Блат направи точно онова, което Родригес му нареди – и не стигна доникъде. Минаха четири месеца, а днес знаем по-малко, отколкото в началото. Сигурен съм, че се питаш какво общо има това с най-награждавания детектив в историята на нюйоркската полиция?

– Да, наистина ми мина през ума... макар да не бих използвал точно този израз.

– Майката на жертвата не е доволна от резултата. Подозира, че следствието се води нескопосано, или направо е претупано. Изобщо не вярва на Родригес, а Блат смята за кръгъл идиот. Обаче е убедена, че ти си гений.

– Убедена е в какво ?!

– Миналата седмица дойде при мен – точно четири месеца след убийството – да ме пита дали не мога отново да поема разследването. Или пък, ако не мога, дали бих могъл да работя по него, без никой да разбере... Отговорих ѝ, че не би било практично и няма да доведе до никъде. Казах ѝ, че ръцете ми са вързани, а и без това стъпвам по много тънък лед, що се отнася до отношенията ми с Бюрото. После споменах, че макар аз да не мога да направя нищо, познавам лично най-добрия и най-награждавания детектив в историята на нюйоркската полиция – наскоро пенсиониран и все още изпълнен с жизненост и енергия. Човек, който с удоволствие ще ѝ предложи един по-различен и значително по-добър подход от този на комбината Родригес-Блат. На всичкото отгоре по една случайност имах изрезка от списание "Ню Йорк" – нали си спомняш онази хвалебствена статия, която написаха за теб, след като разреши случая със "Сатанинския Дядо Коледа"? Как те бяха нарекли тогава – суперченге? Дамата бе много впечатлена.

Лицето на Гърни се изкриви в недоволна гримаса. Веднага му хрумнаха няколко възможни отговора, които обаче си противоречаха, така че си замълча.

Това като че ли допълнително окуражи Хардуик:

– Тя има огромно желание да се срещне с теб. А, споменах ли, че е страхотна мадама – на четирийсет и две-три, но изглежда с десет години по-млада. Освен това даде ясно да се разбере, че парите не са проблем. Съвсем спокойно можеш да ѝ поискаш, колкото ти хрумне. Сериозно говоря, дори няма да ѝ мигне окото, ако кажеш двеста долара на час. Не че очаквам да те мотивира с плебейски стимул като парите, разбира се...

– А като заговорихме за мотиви, ти какво печелиш от цялата работа?

Усилието на Хардуик да изрази невинност бе направо комично:

– Ами, достатъчно ми е да възтържествува справедливостта. И това, че ще помогна на едно семейство, което е преживяло истински ад. Едва ли има нещо по-лошо от това да загубиш детето си, нали?

Гърни застина. Все още бе достатъчно някой да спомене за смъртта на дете, и сърцето му се свиваше. Изминали бяха повече от петнайсет години откакто Дани, едва навършил четири годинки, бе тръгнал да пресича улицата сам, докато той не го наблюдаваше. Гърни обаче бе открил, че скръбта не е чувство, което просто да преболедуваш и да загърбиш. Не бе възможно просто да "продължиш нататък", както се казваше в популярния и изключително идиотски израз. Истината бе, че мъката се завръщаше, заливаше те и те поглъщаше... Последователни вълни, разделяни от периоди на безчувственост или забрава, периоди, в които живееш нормално.