Джон Вердън - Затвори очи

– Създание, което – оживи се Пеги – напълно отговаря на определението на Скот Аштън за съвършенството.

Мадлин я погледна въпросително поглед.

– Говоря за прословутата книга на Аштън за съпричастността – онази, която разглежда загрижеността към другите като " дефект на кристалната решетка" , недостатък на човека, неспособност да поставя граница между себе си и другите. Женската черна вдовица с отвратителния си навик да убива и изяжда мъжкия след съвкуплението вероятно отговоря идеално на представата му за съвършенството. Имам предвид съвършенството на социопата.

– Да, обаче той е написал и втора книга, в която оборва първата – замислено произнесе Гърни. – Трудно може да се разбере какво точно мисли за социопатите и черните вдовици... За каквото и да било всъщност.

Въпросителният поглед на съпругата му стана по-остър:

– Става дума за известния терапевт, който лекува жертви на сексуално насилие ли?

– Да, но... не точно. Той не лекува жертвите. Лекува насилниците.

Изражението на Мадлин се промени, сякаш получената току-що информация беше изключително важна.

За Гърни пък тя означаваше още въпроси, които да зададе на другата сутрин на Аштън. Това му напомни за още един проблем, на който не бе намерил разрешение, и той реши да попита гостите си:

– Случайно да ви говори нещо името Едуард Малъри?

В 22:45 часа, точно когато Гърни най-после бе задрямал, телефонът му на нощното шкафче на Мадлин звънна. Тя вдигна и той я чу да казва:

– Момент да проверя дали е буден.

После го потупа по ръката и му подаде телефона, като го изчака да се изправи и да го вземе.

Гърни веднага позна плътния баритон на Аштън, в който обаче се долавяше притеснение:

– Извинявам се за безпокойството, но това може би е важно. Преди малко получих съобщение. Номерът показва, че е изпратено от телефона на Хектор. Мисля, че е абсолютно същото като онова, което Джилиан е получила в деня на сватбата ни: "Поради всички причини, които съм описал – Едуард Малъри". Обадих се в бюрото за криминални разследвания и им съобщих за него, но исках и вие да знаете. – Млъкна за миг, прочисти гърлото си и нервно продължи: – Как мислите, дали това означава, че Хектор може да се върне?

Гърни не бе от хората, които вярват в мистериозни съвпадения. В този случай обаче споменаването на това име от друг човек, при това толкова скоро след като сам бе попитал за него, го накара да изстине.

Мина повече от час, преди да успее отново да заспи.

– Само две седмици – каза Гърни, когато седна с кафето си на масата за закуска.

– Хм-м-м...

Мадлин умееше да придава на нечленоразделните звуци дълбоко значение. Този конкретно разкриваше, че разбира какво казва той, но в момента не желае да обсъжда въпроса. Макар да бе ранна утрин и светлината да бе още слаба, тя успяваше да чете "Престъпление и наказание" за предстоящата среща на литературния ѝ клуб.

– Само две седмици. Толкова ще му отделя.

– Така ли реши? – попита тя, без да вдига поглед.

– Не разбирам защо е такъв голям проблем.

Тя притвори книгата, като използва пръста си вместо разделител. Наклони леко глава на една страна и се вгледа в него.

– И точно колко голям смяташ, че е проблемът?

– За бога, не мога да чета мисли! Няма значение, забрави. Забележката бе глупава. Имах предвид, че ще се занимавам със случая "Пери" не повече от две седмици. Каквото и да се случи, няма да му отделя и ден повече. – Остави кафето си на масата и седна срещу Мадлин. – Виж, знам, че вероятно не говоря особено смислено, но разбирам какво те притеснява. Знам чудесно какво преживя миналата година.

– Така ли е наистина?

Той затвори очи.

– Така смятам, да. Наистина. И няма да позволя да се случи отново.

Истината бе, че в края на предишното разследване, с което се бе заел по собствено желание, за малко не изгуби живота си. Беше пенсионер от цяла година, а се оказа по-близо до смъртта, отколкото за двайсет години като детектив от отдел "Убийства" в нюйоркската полиция. Предполагаше, че именно този факт се е отразил така тежко на Мадлин – не просто опасността, а това, че опасността бе станала по-голяма в етап от живота му, когато би трябвало да е изчезнала.

Помежду им се възцари дълго мълчание.

Най-после тя въздъхна, измъкна пръста си измежду страниците и остави книгата на масата.

– Дейв, знаеш, че не искам нещо кой знае колко сложно. А може и да е сложно, знам ли всъщност... Смятах, че като оставяме работата и професиите си в миналото, започваме заедно нов, различен живот.