Джон Вердън - Затвори очи

Сред мебелировката и декорацията, които бяха подходящи за някоя аристократска къща в английската провинция, се открояваше един предмет, който изобщо не изглеждаше на място. На стената над камината висеше голяма фотография в рамка, чиито размери и оформление напомняха на снимките на две страници в притурките на "Сънди Таймс".

След миг Гърни осъзна защо му е хрумнало тъкмо това сравнение: всъщност бе виждал снимката именно в притурката към въпросния вестник. Тя бе в рекламния стил на скъпарската мода, при който манекените се взират един в друг (или в обектива и съответно – в света) с арогантната, отнесена чувственост на наркомани. Тази конкретно правеше необикновено силно впечатление, защото много успешно предаваше нездравото си послание. На нея се виждаха две съвсем млади жени, още тийнейджърки, легнали на пода на някаква спалня. Всяка от тях се вглеждаше в тялото на другата с комбинация от изтощение и неутолим сексуален глад. И двете бяха голи, ако не се броят двата копринени воала, изкусно сложени на стратегически места. Това явно бе реклама на модна къща – производител на въпросните шалове.

Когато се вгледа по-внимателно, Гърни забеляза, че фотографията е обработена. В действителност бяха две отделни снимки на един и същи модел, наложени така, че все едно две момичета лежат едно до друго и се гледат. Това придаваше допълнително усещане за нарцистично самонаблюдение към тъй или иначе патологичната сцена. В известен смисъл тя бе произведение на изкуството – декадентско изображение, достойно за илюстрация на Дантевия "Ад". Гърни погледна Аштън с любопитство.

– Джилиан – равно произнесе Аштън. – Покойната ми съпруга.

Гърни остана без думи. Снимката повдигаше толкова въпроси, че не знаеше кой да зададе първо.

Аштън не само го наблюдаваше, но и явно се забавляваше на объркването му. Това от своя страна повдигаше нови въпроси. Най-после се сети за нещо, което напълно бе забравил по време на първата им среща.

– Много съжалявам за трагичната ви загуба. И се извинявам, че не ви поднесох съболезнованията си още вчера.

Изражението на Аштън се промени. Чертите му сякаш увиснаха от умора и тъга, над лицето му се спусна тъмна сянка.

– Благодаря ви.

– Изненадан съм, че сте в състояние да живеете в същата къща... Да гледате бунгалото зад нея всеки ден, като знаете какво се е случило в него.

– Съвсем скоро ще бъде сринато – грубо, почти свирепо каза Аштън. – Ще го срутят, ще го изравнят със земята, ще го изгорят. Веднага щом получа разрешение от полицията. Все още е под тяхна юрисдикция, защото е сцена на местопрестъпление. Но и този ден ще настъпи. Бунгалото вече няма да съществува.

Умората на лицето му бе заменена от страховита решителност.

След малко той си пое дълбоко въздух. Вълната бурни емоции бавно отмина и той като че ли се успокои.

– И така, откъде да започнем? – попита с мрачна усмивка.

Махна с ръка към тапицираните с тъмночервено кадифе кресла, между които имаше малка масичка с вградена в плота ръчно изработена шахматна дъска. Фигурки за шах обаче не се виждаха никъде.

Гърни реши да мине на неизбежния въпрос за шокиращата снимка на Джилиан:

– Никога не бих предположил, че момичето на тази снимка е булката, която видях на видеофилма от сватбата.

– Романтичната бяла рокля, семплия грим и всичко останало? – попита Аштън почти развеселено.

– Да, тези неща изобщо не се връзват с онова, което виждам тук – каза Гърни, без да откъсва очи от снимката.

– А дали ще ви се стори по-логично, ако кажа, че за Джилиан традиционните булчински одежди бяха един вид шега?

– Шега ли?

– Това може да ви се стори грубо и безчувствено, детективе, но понеже не разполагаме с кой знае колко време, нека ви разкажа съвсем накратко за Джилиан. Вероятно вече сте чули част от тези неща от майка ѝ, а други – не. Джилиан беше раздразнителна, изпадаше в странни настроения и бързо се отегчаваше. Беше егоцентрична, крайна, нетърпелива и непредвидима.

– Интересен профил.

– Такава беше в най-добрите си дни – тогава бе сравнително безобидна, човек с биполярно разстройство, който се държи като разглезено дете. Мрачната ѝ страна беше нещо съвсем друго.

Аштън замълча и се вгледа съсредоточено в снимката на стената, сякаш искаше да провери доколко точни са заключенията му.

Гърни чакаше мълчаливо, защото искаше да разбере какво има предвид докторът с този странен коментар.

– Джилиан... – започна Аштън, все още загледан в снимката. Сега тонът му бе по-мек и говореше по-бавно. – Като дете Джилиан е била сексуален хищник, който напада и тормози останалите деца. Това бе основният симптом на заболяването, заради което я доведоха в "Мейпълшейд", когато бе на тринайсет години. Тези лесно забележими емоционални и поведенчески проблеми бяха само върхът на айсберга.