Джон Вердън - Затвори очи

– Гърни ли? – запита той. – Това не е ли известният детектив от нюйоркската полиция, дето има сума ти награди?

Блат не отговори, но нещо в ситуацията се промени – едва доловимо, но достатъчно, за да не се стигне до по-нататъшни сблъсъци. Той изгледа злобно Гърни.

– Ако имаш поне малко акъл, ще ме послушаш: разкарай се оттук! Измитай се оттук на минутата! Само да разбера, че душиш около случая, ще те затворя за възпрепятстване на разследването!

След тези думи Блат вдигна ръка, насочи показалец между очите на Гърни и сви палеца си, все едно натискаше спусък.

– Разбрах, но... имам един въпрос. Какво ще стане, ако открия, че сте си свършили калпаво работата по случая? На кого да съобщя?

Кафето по пътя обратно бе грешка. Цигарата, която изпуши с него, бе още по-голяма грешка.

Така нареченото "кафе" от бензиностанцията бе силно концентрирана, катраненочерна отвара, в която почти не бе останала вода. Гърни го изпи въпреки отвратителния вкус, защото навикът му действаше успокоително. За съжаление обаче в мига, в който погълна концентрирания кофеин, изпита усилващо се желание да изпуши една цигара. Желание, което бързо се превърна в пулсираща нужда. Задоволяването ѝ обаче също имаше своите плюсове и минуси: краткотрайно усещане за лекота и свобода, последвано от мисли, мрачни като свъсените облаци, надвиснали над главата му. Спомни си нещо, което един терапевт му бе казал преди петнайсет години: "Дейвид, държиш се като две различни личности. В професионалния си живот си решителен, мотивиран и целеустремен. В личния си живот обаче си като кораб без рул и кормчия." Понякога си въобразяваше, че бележи напредък – отказа цигарите, прекарваше повече време навън и по-малко в собствената си глава, съсредоточаваше се върху настоящето и Мадлин. Накрая обаче човекът, който искаше да бъде, неизбежно се превръщаше в онзи, който беше.

В новото му субару нямаше пепелник и той тръскаше пепелта в една измита консервена кутия. Докато гасеше угарката, си припомни още един ярък пример за провала в личния си живот, още едно доказателство, че умът му е като безконтролна лодка: забравил бе за вечерята.

Обади се на Мадлин, но пропусна да спомене, че едва сега си е спомнил за вечерята и че не се сеща кой точно ще им идва на гости; попита я само дали да купи нещо на връщане. Това обаче не го накара да се почувства по-добре. Усещаше, че тя знае – знае, че е забравил и че се опитва да го прикрие. Обаждането бе кратко, а по-голямата част от него премина в мълчание. Последните им реплики един към друг бяха:

– Нали ще разчистиш онези документи от масата за вечеря, като се прибереш?

– Да. Вече ти казах, че ще ги разчистя.

– Добре.

През останалата част от пътя в неспокойното съзнание на Гърни се въртяха няколко притеснителни въпроса: Защо Арло Блат чакаше в началото на Баджър Лейн? Преди това не бе видял там патрулка. Дали не му бяха съобщили, че някой обикаля наоколо и разпитва хората? Или пък че именно Гърни задава въпроси? Но кой би си направил труда да се обади на Блат? И защо той толкова държеше Гърни да няма нищо общо със случая? Което от своя страна му напомни за друг въпрос без отговор: Защо Джак Хардуик толкова държеше Гърни да се заеме с разследването?

Часът бе точно пет следобед и небето съвсем се бе смрачило, когато Гърни свърна по прашния чакълест път, който водеше към къщата му на хълма. След около километър и половина видя пред себе си кола, сиво-зелена "Тойота Приус". Двата автомобила продължиха да се движат в една и съща посока и скоро Гърни се убеди, че хората в тойотата са тайнствените гости за вечеря.

След малко първата кола намали и бавно запълзя по тесния изровен селски път, който изкачваше ливадата и свършваше до своеобразния "паркинг" (петно смачкана трева) до къщата. Секунда преди гостите да се появят, той се сети: Джордж и Пеги Мийкър. Джордж бе пенсиониран професор по ентомология на около шейсет години, който много приличаше на дебнеща за плячка длъгнеста богомолка. Пеги пък бе жизнерадостна и приказлива социална работничка на петдесет и няколко. Именно тя бе убедила Мадлин да започне сегашната си работа на непълен работен ден. Докато Гърни паркираше, семейство Мийкър взеха от задната седалка някакъв поднос и една купа, покрити с алуминиево фолио.

– Салата и десерт! – подвикна Пеги. – Извиняваме се за закъснението. Джордж загуби ключовете за колата!