Джон Вердън - Затвори очи

– Запознахте ли се? Разговаряхте ли вече с него?

– Не, още не.

– Когато го направите, ще разберете, че идеята доктор Уитроу Пери да обикаля горите наоколо със снайпер е просто смехотворна.

– Не така обаче стои въпросът с Хектор Флорес, това ли искате да кажете?

– Хектор доказа, че е способен на всичко.

– Колкото до онази сцена от "Списъкът на Шиндлер"... доколкото си спомням, комендантът не продължи да спазва дълго дадения му от Шиндлер съвет. Не притежаваше нужното търпение за това. Много скоро отново започна да стреля по евреите, които не се държат по начина, по който той иска.

Аштън не отговори. Погледът му се отмести към гористите хълмове зад павилиона.

Обикновено Гърни взимаше решения след внимателно и продължително обмисляне – с едно ярко изключение – когато е дошло времето да смени тона на разговора, което бе плод на моментен усет, на интуиция. Облегна се на металния стол.

– Мариан Елиът ви е голяма почитателка – каза той.

Издайническите белези бяха едва доловими; възможно бе да си въобразява. Но от странния поглед, който му хвърли Аштън, остана с впечатление, че за първи път от началото на разговора им го е изкарал от равновесие. Докторът обаче бързо се окопити.

– Лесно е да очароваш Мариан – произнесе той с равния си тон на психиатър. – Стига да не личи, че опитваш.

Гърни осъзна, че това заключение напълно се припокрива със собствените му впечатления.

– Тя ви смята за гений.

– Е, случва ѝ се да се поувлече.

Гърни опита друг подход:

– А какво мислеше за вас Кики Мълър?

– Нямам представа.

– Нали сте били неин психиатър?

– За кратко.

– Не съм сигурен, че една година е кратко.

– Година ли? Не, става дума за два месеца, даже по-малко.

– И кога приключиха тези два месеца?

– Не мога да ви отговоря. Лекарската тайна не ми позволява. Дори не би трябвало да ви казвам, че са два месеца.

– Съпругът ѝ ми спомена, че е имала час при вас всеки вторник – чак до седмицата, в която е изчезнала.

Аштън само се намръщи невярващо и поклати глава.

– Нека ви попитам нещо, доктор Аштън. Възможно ли е – без, разбира се, да ми разкривате неща, които Кики Мълър е споделяла по време на сеансите ви – да ми обясните защо лечението ѝ е приключило толкова бързо?

Аштън обмисли въпроса; явно не му беше приятно да отговори.

– Аз го прекратих.

– А бихте ли ми казали защо?

Мъжът затвори очи за няколко секунди, после сякаш взе решение.

– Прекратих терапията ѝ, защото прецених, че не лечението я интересува. Искаше единствено да бъде тук.

– Тук? Във вашия дом?

– Ами появяваше се половин час преди уговореното време. След сеанса се мотаеше наоколо. Намираше си какви ли не занимания, разглеждаше цветята и пейзажа, възхищаваше се на лехите... В действителност вниманието ѝ непрекъснато бе насочено към Хектор. Само че не си признаваше, което не бе коректно и обезсмисляше терапията и общуването ѝ с мен. Затова спряхме да се виждаме след шест или седем посещения. Имайте предвид, че рискувам доста, като ви казвам това. Обаче фактът, че лъже за продължителността на лечението, ми се струва важен. Всъщност тя престана да ми бъде пациент най-малко девет месеца преди да изчезне.

– Възможно ли е през цялото това време тайно да се е виждала с Хектор? А на съпруга си да е казвала, че има уговорка с вас?

Аштън си пое дълбоко въздух и после бавно го изпусна:

– Неприятна ми е мисълта, че нещо толкова фрапиращо е ставало под носа ми, в онова проклето бунгало. Но пък това обяснява бягството им... след това заедно.

– Този Хектор Флорес – каза неочаквано Гърни, – що за човек мислехте, че е той?

Аштън трепна.

– Имате предвид как така аз, психиатърът, съм допуснал такава ужасна грешка и не съм разбрал що за човек е, при положение, че съм го наблюдавал всеки ден в продължение на три години? Отговорът е срамно прост: слепотата ми се дължи на желанието ми да постигна целта си, която бе станала твърде важна за мен.

– И каква бе тази цел?

– Образоването и развитието на Хектор Флорес. – Аштън смръщи лице, сякаш в устата му бе попаднало нещо горчиво. – Невероятното му израстване от обикновен градинар до всестранно развита личност щеше да бъде тема на следващата ми книга. Надмощието на възпитанието и средата над природните дадености.

– И след това да публикувате под чуждо име друга книга, в която разбивате на пух и прах първата? – попита Гърни с повече сарказъм, отколкото бе възнамерявал.