Джон Вердън - Затвори очи

– Значи е умен и знае как да...

– Момент – прекъсна го тя, – това съвсем не е краят на историята. След няколко месеца, когато разбунените духове се поуспокоиха, бе издадена друга книга. Накратко казано, тя оборваше теорията на Скот за съпричастността по всички фронтове. Заглавието ѝ бе "Сърце и душа". Много точна и добре подкрепена с аргументи, а тонът ѝ бе коренно противоположен на този на "Капанът на съпричастността". Посланието ѝ беше, че само любовта има значение, а "пропускливостта на границите" и "дефектите на кристалната решетка" са всъщност еволюционен скок напред и представляват същността на човешките взаимоотношения. Заангажираните в тази научна сфера се разделиха на два противоположни лагера. И от двете страни се публикуваха много статии в съответните списания, страстите се разгоряха, пишеха се писма... – Професор Елиът облегна ръка на подлакътника на пейката, като следеше изражението на Гърни.

– Имам чувството, че това не е всичко – отбеляза той.

– Не, не е. Година по-късно стана ясно, че Скот Аштън е написал и двете книги. – Замълча за миг. – Какво мислите за този факт?

– Не знам какво да мисля. Колегите ви как приеха разкритието?

– Буквално побесняха. Всички смятаха, че се е подиграл с тях, като ги е заблудил по този начин. Не мога да отрека, че имаха основания. Самите книги обаче бяха безукорни. Никой не можеше да отрече научния им принос.

– И вие смятате, че целта му е била да привлече внимание към себе си?

– Не! – каза рязко тя. – Нищо подобно! Тонът и изразните средства привличаха внимание; заблудата, че книгите са от различни противопоставящи се автори, привличаше вниманието; целта обаче бе много по-сериозна и задълбочена. Аштън искаше да отправи послание до всеки свой читател: "Трябва сам да решиш какво да мислиш. Да откриеш собствената си истина."

– Значи според вас Аштън е много умен, така ли?

– Изключителен, бих казала. Необикновен и непредсказуем. Невероятно добър слушател, който възприема всичко необичайно бързо. Трагична фигура.

На Гърни му се стори, че независимо от възрастовата разлика – тя бе на шейсет и няколко години, а Скот Аштън – с три десетилетия по-млад – Мариан Елиът бе силно привлечена от младия психиатър. Нещо, което никога не би си признала.

– Като казахте "трагична фигура" – за случилото се на сватбата му ли говорехте?

– Не само. Става въпрос за нещо много повече от това. Убийството, естествено, е част от цялостната картина. Представете си, че в цялата история участват митичните архетипове.

Тя замълча, за да му даде време да обмисли казаното.

– Не разбирам...

– Пепеляшка... Пигмалион [5] В поемата на Овидий " Метаморфози ", кн.Х, Пигмалион е скулптор, който се влюбва в статуя, която е изработил. – Б.пр. ... Франкенщайн.

– Имате предвид взаимоотношенията на Скот Аштън и Хектор Флорес?

– Точно така – каза тя с одобрителна усмивка, все едно пред нея стоеше добър ученик. – Историята има класическо начало: непознат, който се скита гладен из селото и търси работа, каквато и да е. Местен стопанин, човек с висок социален статус, го наема. Прибира го в дома си, възлага му разни задачи и открива в него голям потенциал. Товари го с все по-голяма отговорност, открива му един нов свят. Бедният черноработник по магически начин започва да води богат начин на живот. Е, полът и някои незначителни подробности не съответстват на приказката за Пепеляшка, но по същество става дума за същото нещо. Но приказката за Пепеляшка е само първото действие на сагата "Аштън-Флорес". Следва ново развитие – доктор Аштън се увлича в желанието си да превърне ученика си в нещо още по-голямо, да разкрие пълния му потенциал, да извае най-съвършената статуя – да съживи Хектор Флорес във всеки възможен смисъл на думата. И така, той му купи книги, компютър, записа го на най-различни курсове по интернет. Всеки ден прекарваше часове с него, наглеждаше го, помагаше му с уроците и го подтикваше да постигне съвършенство. Не пресъздава съвсем точно гръцкия мит за Пигмалион, но има много прилики. Нека го наречем Второ действие. Третото, разбира се, е частта за Франкенщайн. Първоначалното намерение да се създаде съвършеното човешко същество се проваля напълно. Вместо това се оказва, че Флорес притежава най-ужасните недостатъци, присъщи на хората. Всява хаос и ужас в живота на гения, който го е създал.

Гърни кимна бавно, докато обмисляше думите ѝ. Беше запленен не само от аналогиите между легендите и действителните събития, но и настойчивото желание на Мариан Елиът да изтъкне колко са важни. В очите ѝ гореше убеденост и нещо като ликуване. Гърни се зачуди дали това ликуване беше свързано по някакъв начин с трагедията, или просто показваше академично задоволство от собственото ѝ задълбочено разбиране на ситуацията?