Джон Вердън - Затвори очи

Аштън кимна разсеяно към лехите, ограждащи патиото:

– Лайка, горска съсънка, слез, бергамот, вратига, чемшир. Ароматът на отделните растения се долавя последователно, силата на всеки компонент се променя с посоката на вятъра.

– Вече сте му намерили заместник?

Лицето на Аштън се изопна.

– На Хектор Флорес ли?

– Доколкото разбрах, той е вършел голяма част от поправките и градинарската работа по имота.

– Не, не съм му намерил заместник. – Аштън се сети за триона в ръката си, погледна го и се усмихна без никаква топлина. – Ако не броя себе си, разбира се.

После се обърна към патиото:

– Ето там е масата, за която питахте.

Поведе Гърни през един отвор в ниската каменна ограда към маса и два стола от ковано желязо, поставени в близост до задната врата на къщата.

– Искате ли да седнем тук? – Това отново бе въпрос, а не покана.

Гърни се настани на стола, от който се разкриваше по-добра гледка към околността. Едва бе седнал, когато някакво движение в ъгъла на вътрешния двор привлече вниманието му. Там на малка пейка до огряната от слънцето задна стена на къщата седеше възрастен мъж с кафява жилетка. В едната си ръка държеше клонка, която размахваше наляво-надясно като стрелката на метроном. Мъжът имаше рядка сива коса, жълтеникав цвят на лицето и отнесено изражение.

– Баща ми – представи го Аштън, който се бе настанил на стола срещу Гърни.

– На гости ли ви е дошъл?

Отговорът се забави няколко секунди:

– Да, на гости.

Гърни му хвърли любопитен поглед.

– Беше в един частен старчески дом в продължение на две години, тъй като има прогресираща деменция и афазия.

– Не може да говори?

– Вече повече от година.

– И сте го довели тук за известно време?

Аштън присви очи и сякаш се канеше да каже на Гърни, че това не му влиза в работата, но после изражението му се смекчи.

– Смъртта на Джилиан... донесе един вид... самота. – Думата сякаш го обърка и той се поколеба. – Седмица или две след смъртта ѝ реших да доведа баща си за известно време тук. Помислих си, че ако бъда с него, ако се грижа за него...

Той отново замлъкна.

– Как се справяте с това, при условие че всеки ден пътувате до "Мейпълшейд"?

– Взимам го със себе си. Колкото и чудно да звучи, не е проблем. Физически той е съвсем добре. Ходи сам, не се затруднява да изкачва стълби. Храни се сам. В състояние е да се грижи за... хигиенните си нужди. Като изключим говора, единственият му проблем е с ориентацията. Най-често изпитва объркване, не знае къде точно се намира. Смята, че е в апартамента на Парк Авеню, в който живеехме, когато бях дете.

– Хубав квартал – каза Гърни и хвърли поглед към другия край на патиото, където седеше възрастният мъж.

– Да, хубав е. Баща ми беше нещо като финансов гений, който се ползваше с всеобщо доверие. Хобарт Аштън. Беше уважаван член на една прослойка, в която имената на всички звучат като названия на елитни пансиони за момчета.

Гърни се усмихна учтиво на последната забележка, която очевидно бе някаква изтъркана духовитост.

Аштън прочисти гърло:

– Но вие не сте дошли да разговаряме за баща ми. А и аз самият не разполагам с много време. И така, какво мога да направя за вас?

Гърни постави ръце на масата:

– На това място ли седяхте в деня на изстрела?

– Да.

– Този факт не ви ли притеснява?

– Много неща ме притесняват.

– Не ви личи.

Последва дълга пауза, нарушена в крайна сметка от Гърни:

– Смятате ли, че стрелецът е улучил това, в което се е целел?

– Да.

– Защо смятате, че не се е целел във вас и не е пропуснал?

– Гледали ли сте "Списъкът на Шиндлер"? Там има една сцена, в която Шиндлер се опитва да убеди коменданта на лагера да пощади живота на евреи, които иначе би застрелял за най-дребното провинение. Шиндлер му казва, че може да ги застреля, има пълното право да ги гръмне. Ако обаче реши да не го прави, ако реши да пощади живота им – все едно е Господ – това би било най-неоспоримото доказателство за властта, която има над тях.

– И вие сте на мнение, че именно това е сторил Флорес? Пощадил ви е и вместо това е пръснал чашата, за да докаже, че може да ви убие?

– Това е една напълно логична хипотеза.

– Стига да приемем, че стрелецът е бил Флорес.

Аштън прикова поглед в очите на Гърни:

– А кой е бил според вас?

– Казали сте на следователя, който първоначално е поел делото, че Уитроу Пери притежава пушка със същия калибър като парченцата от куршума, събрани от патиото.