Джон Вердън - Затвори очи

Аштън бавно разтегна устни в студена усмивка.

– Явно разговорът ви с Мариан е бил доста плодотворен.

– Което ме подсеща за нещо друго, което исках да ви попитам. Става дума за Карл Мълър. Наясно ли сте с неговото... емоционално състояние?

– Не и от някакъв професионален контакт с него.

– Като съсед в такъв случай?

– Какво точно искате да знаете?

– С две думи, колко шантав е точно?

Аштън отново се усмихна безрадостно.

– Имайте предвид, че предположенията ми се основават само на слухове. Бих казал, че е загубил всякаква връзка с реалността – и по-точно, с реалността на възрастните. Сексуалната такава.

– Само защото си играе с влакчета-играчки?

– Има един основен въпрос, който човек трябва да си зададе, когато се сблъска с неадекватно поведение: има ли възраст, на която то би било адекватно?

– Не разбирам.

– Карл се държи като момче пред пубертета. Това може би е форма на регресия, при която индивидът се връща към последния момент от живота си, когато се е чувствал щастлив и сигурен. Според мен Карл се е върнал към онзи етап от живота си, преди да се сблъска с жените и секса, преди да изпита болката от женското предателство.

– Тоест, казвате, че някак е разбрал за връзката на съпругата си с Флорес и това го е довело до ръба?

– Възможно е, особено ако поначало е бил нестабилен психически. Тази теория съответства на настоящето му поведение.

На фона на синьото небе, от нищото се бе появила голяма маса пълзящи облаци, които закриха слънцето и понижиха температурата в патиото с поне десет градуса. Аштън сякаш не забелязваше. Гърни пъхна ръце в джобовете си; проблемите с кръвообращението – особено в пръстите – усилваха чувствителността му към студа. Поредното напомняне, че гените на баща му се проявяват все по-силно с годините.

– Възможно ли е подобно откритие да го накара да я убие? Нея или Флорес?

Аштън се намръщи.

– Нима имате причина да смятате, че Кики и Хектор са мъртви?

– Не, като изключим факта, че никой от тях не е бил забелязван през последните четири месеца. Но липсва и доказателство, че са живи.

Аштън хвърли поглед към часовника си, грижливо поддържан стар "Картие".

– Сложна картина рисувате, детективе.

Гърни сви рамене:

– Твърде сложна ли ви се струва?

– Не аз съм този, който може да каже. Не съм съдебен психолог.

– А какъв сте?

Аштън примигна, може би защото въпросът бе твърде рязък:

– Моля?

– В коя точно сфера сте специалист?

– Деструктивно сексуално поведение и най-вече сексуално насилие.

Ред бе на Гърни да примигне:

– Останах с впечатлението, че ръководите учебно заведение за деца с проблеми.

– Да. "Мейпълшейд".

– Значи "Мейпълшейд" е училище за сексуално малтретирани деца?

– Съжалявам, детективе. Повдигате тема, която не може да бъде обсъждана набързо, тъй като това би създало недоразумения. В момента обаче нямам време да ви обяснявам подробно. Може би някой друг път. – Погледна още веднъж часовника си. – Всъщност днес следобед имам два сеанса, за които трябва да се подготвя предварително. Имате ли други, по-прости въпроси?

– Два. Възможно ли е да сте се объркали и Хектор Флорес да не е мексиканец?

– Да съм се объркал?

Гърни чакаше мълчаливо.

Аштън се размърда нетърпеливо и се премести по-напред на стола си:

– Да, възможно е да съм се объркал, както е възможно да съм сбъркал и за всичко останало, което си мислех, че знам за него. Вторият въпрос?

– Името Едуард Малъри говори ли ви нещо?

– Съобщението на телефона на Джилиан ли имате предвид?

– Да, "Поради всички причини, които съм описал – Едуард Малъри".

– Не. Първият полицай, който пое делото, ме попита същото. Тогава му отговорих, че името не ми е познато – и сега е така. Съобщиха ми, че от телефонната компания са проследили съобщението и то е изпратено от телефона на Хектор.

– Но нямате представа защо би използвал името Едуард Малъри?

– Не, никаква. Съжалявам, детективе, но наистина трябва да се подготвя за ангажиментите си.

– Дали ще е удобно да се видим утре?

– Целия ден ще бъда в "Мейпълшейд" и програмата ми е запълнена.

– По кое време тръгвате сутринта?

– От тук ли? В девет и половина.

– Какво ще кажете за осем и половина в такъв случай?

Отначало Аштън се вцепени, после на лицето му се изписа загриженост:

– Добре. Значи утре, в осем и половина.

Докато вървеше към колата си, Гърни хвърли последен поглед към другия край на вътрешния двор. Слънцето се бе скрило, но Хобарт Аштън продължаваше бавно да размахва клечката напред-назад, все едно бе стрелката на метроном.