Джон Вердън - Затвори очи

Тя отиде до задната врата на джипа и нареди нещо с отсечен, рязък глас. В отговор на командата ѝ от вътрешността изскочи голямо куче – еърдейл териер.

Жената също като внушителното си куче излъчваше едновременно патрицианско благородство и издръжливост. Лицето ѝ имаше здрав тен, за разлика от болезнената бледост на Мълър. Тя тръгна към Гърни с решителните крачки на запален турист. В едната си ръка здраво стискаше късата каишка на кучето, а в другата държеше бастун, приличен на овчарска гега. На средата на пътеката тя спря, закова бастуна от едната си страна, кучето застана от другата и така напълно препречи пътя на Гърни.

– Аз съм Мариан Елиът – обяви тя, сякаш заявяваше: "Аз съм ти и съд, и присъда."

Името бе познато на Гърни от списъка със съседи на Аштън, разпитани от екипа от Бюрото за криминални разследвания.

– Кой сте вие? – поиска да знае тя.

– Казвам се Гърни. Защо питате?

Тя стисна по-здраво чепатата тояга – едновременно скиптър и потенциално оръжие. Самата жена изглеждаше като човек, който е свикнал да получава отговори, а не въпроси. Гърни обаче инстинктивно разбра, че ще е голяма грешка да ѝ позволи да му се наложи. Така едва ли щеше да спечели уважението ѝ.

– Какво правите тук? – попита тя, присвивайки очи.

– Изкушавам се да кажа, че не ви влиза в работата, ако загрижеността ви за господин Мълър не бе така очевидна.

Отначало не бе сигурен дали е улучил правилното съчетание от самоувереност и чувствителност. След като го изгледа пронизващо, тя явно стигна до някакъв извод и запита:

– Той добре ли е?

– Зависи какво точно имате предвид под "добре".

Съдейки по изражението ѝ тя бе наясно с увъртането му.

– В мазето е – добави Гърни.

Жената сви устни и кимна, като че ли си представяше картината.

– Пак с влакчетата ли? – попита тя вече не така властно.

– Да. Това нещо обичайно ли е за него?

Тя се вгледа в горната част на бастуна си, като че ли там щеше да открие полезна информация или да разбере какво да направи по-нататък. По нищо не личеше въпросът на Гърни да я вълнува.

Той реши да опита различен подход:

– Участвам в разследването на убийството на Джилиан Пери. Спомням си, че името ви фигурираше в списъка с хората, разпитвани през май.

Жената изсумтя презрително:

– Онова изобщо не можеше да се нарече събеседване със свидетел. Първо с мен се свърза... момент, сега ще си припомня името... главен следовател Хардпен, Хардскрабъл, Хард-нещо си. Един такъв червендалест грубиян, който обаче съвсем не бе глупав. Имаше си свой чар, приличаше на хитър носорог. За жалост в един момент той изчезна. Замени го някой си Блат или Сплат – нещо такова. Та тоя Блат-Сплат бе доста по-любезен... и доста по-глупав. С него разговарях само няколко пъти, при това за съвсем кратко. И слава богу, мен ако питате. Всеки път, когато срещна някой като него, изпитвам неимоверно съчувствие към учителите, които е трябвало да го търпят от септември до юни.

Забележката ѝ му припомни какво пишеше до името ѝ в списъка със свидетелите: "Мариан Елиът, преподавател по философия, Принстън (пенсионирана)".

– В известен смисъл това е причината да съм тук сега – каза бавно Гърни. – Или поне отчасти. Помолиха ме да разговарям отново с някои от разпитаните, да събера подробности и евентуално да предложа по-добро обяснение на онова, което се е случило в действителност.

Веждите ѝ рязко се вдигнаха:

– Което се е случило в действителност? Нима имате някакви съмнения по въпроса?

Гърни сви рамене:

– Липсват някои парчета от пъзела.

– Мислех, че липсват единствено мексиканецът-касапин и съпругата на Карл. – Лицето ѝ изразяваше едновременно любопитство и раздразнение от факта, че ситуацията може би не е такава, каквато тя си мислеше. Териерът ги наблюдаваше внимателно и проницателно, сякаш разбираше абсолютно всичко.

– Дали няма да е по-удобно да разговаряме някъде другаде? – предложи Гърни.

Мястото, което предложи Мариан Елиът, бе собственият ѝ дом. Той се намираше от другата страна на поляната, на стотина метра надолу по хълма от къщата на Карл Мълър. Всъщност дори не бе домът ѝ, а алеята за коли, на която тя паркира джипа си и с помощта на Гърни разтовари от багажника торбите с торфен мъх и угнила слама за садене и наторяване на насажденията.

Заменила бе бастуна с мотика и сега стоеше в края на розовата си градина, на около десет метра от лендроувъра. Докато Гърни прехвърляше торбите в една ръчна количка, тя попита за ролята му в разследването и каква точно е позицията му в полицейската йерархия.