Джон Вердън - Затвори очи

Гърни благодари на Хардън и му каза, че ще поддържат връзка. Не бе сигурен колко е научил и дали изобщо наученото ще му е полезно с нещо. Ако Аштън наистина бе започнал да използва Флорес вместо Хардън, несъмнено последният щеше да изпитва силна неприязън. Може би отровата, която бе избълвал по адрес на Флорес, бе естествен резултат от удара по джоба и гордостта му. Но можеше да има и друго. Хардуик твърдеше, че историята има скрити пластове и нещата да не са такива, каквито изглеждат. Нищо чудно да се окажеше прав.

Гърни се върна до колата си и нахвърли няколко бележки:

Може ли Флорес да не е онзи, за когото се представя? Да не е мексиканец?

Дали Флорес не се страхува, че Хардън може да го разпознае? Срещали ли са се преди? Или пък се притеснява, че може да го идентифицира в бъдеще? Защо се страхува от това? Нали Аштън може да го разпознае?

Има ли доказателства, че Флорес и Джилиан са имали връзка? Познавали ли са се по-рано? Има ли мотив за убийството, който да датира отпреди срещата им в Тамбъри?

Вгледа се скептично във въпросите. Съмняваше се, че който и да било от тях ще доведе до някакво полезно откритие. Калвин Хардън бе твърде подвластен на гнева си, твърде параноичен, за да бъде надежден източник.

Провери часовника на таблото: точно 13 часа. Ако пропуснеше обяда, щеше да има време за още един разговор преди срещата с Аштън.

Имотът на семейство Мълър бе предпоследен в горния край на улица Баджър Лейн; последно бе помпозното имение на Аштън. Разликата между тях и запуснатата кочина на Хардън на ъгъла с Хигълс Роуд, бе космическа.

Гърни паркира до стълба на пощенска кутия с адреса на Карл Мълър – същият като в списъка на свидетелите. Къщата бе огромна, бяла, в колониален стил, с боядисани в черно черчевета и капаци на прозорците. Разположена бе навътре от пътя. За разлика от грижливо поддържаните къщи преди нея, тази излъчваше слаба занемареност: леко увиснал капак на прозорец, счупено клонче, паднало на моравата, недобре окосена трева, покрита с пожълтели листа алея, сгъваем градински стол, прекатурен от вятъра на пътеката към страничната врата.

Когато застана на прага на главния вход, Гърни чу приглушена музика, идваща някъде от вътрешността на къщата. Звънец не се виждаше, но имаше бронзово чукче. Наложи му се да похлопа няколко пъти, преди вратата да се отвори.

Мъжът, когото видя пред себе си, не изглеждаше никак добре. Гърни предположи, че е на възраст между четирийсет и пет и шейсет години; не можеше да прецени колко точно, защото умореният му и отпаднал вид можеше да се дължи на временно неразположение. Косата му бе изтъняла и висеше на сивкави кичури – същите на цвят като широката му сиво-кафява жилетка.

– Здравейте – произнесе той безизразно.

В гласа му не се долавяше нито любопитство, нито елементарна учтивост.

Странен начин да поздравиш непознат, застанал на прага ти, помисли си Гърни.

– Господин Мълър?

Мъжът примигна; изглеждаше така, сякаш слуша повторение на записания отговор на въпроса.

– Аз съм Карл Мълър – каза той с безжизнен и блед глас като кожата на лицето му.

– Казвам се Дейв Гърни. Участвам в издирването на Хектор Флорес. Дали бихте могли да ми отделите няколко минути?

Този път осмислянето на въпроса му отне повече време.

– Сега ли?

– Ако е възможно. Това много би ми помогнало.

Мълър бавно кимна, после направи крачка назад и махна вяло с ръка.

Гърни пристъпи в сумрачния коридор на добре запазената къща от XIX век. Подът бе покрит с широки дъски, навсякъде имаше оригинална дърворезба. Слабата музика, която бе чул от прага, сега се долавяше по-ясно и като че ли идваше от мазето. Разпозна химна "Адесте Фиделес", който звучеше не на място, защото бе абсолютно неподходящ за сезона [3] Изпълнява се на Коледа. – Б.ред. . Чуваше се още някакъв звук, ниско ритмично жужене, чийто източник сякаш пак се намираше под краката им. Вляво от Гърни имаше голяма двойна врата, през която се влизаше в официално обзаведена трапезария с огромна камина. Коридорът продължаваше до задната част на къщата, където през остъклена врата се виждаше сякаш безкрайна ливада. Встрани от коридора имаше широко стълбище с красив дървен парапет, водещо към втория етаж. Вдясно се виждаше старомодна приемна, обзаведена със старинни масички за кафе, канапета, кресла и резбовани шкафове, над които висяха картини в стила на Уинслоу Хоумър. Гърни остана с впечатлението, че вътрешността на къщата е доста по-добре поддържана отколкото отвън. Мълър стоеше и се усмихваше безучастно, сякаш очакваше инструкции какво да прави по-нататък.