Джон Вердън - Затвори очи

– Чудесна къща – любезно подхвана Гърни. – Изглежда много удобна. Дали може да седнем някъде и да поговорим?

Отново пауза за изслушване на "записания" въпрос и обработка на информацията.

– Добре.

Изминаха няколко секунди. Тъй като мъжът не помръдна, Гърни кимна въпросително към приемната.

– Разбира се – заяви Мълър и примигна, сякаш се събуждаше от дълбок сън. – Как казахте, че ви е името?

Без да изчака отговор, той тръгна към два фотьойла, поставени един срещу друг пред камината.

– И така – небрежно каза, след като се настаниха, – за какво точно става въпрос?

Както и всичко останало у Карл Мълър, тонът на въпроса му бе тотално неадекватен, като шут, който изпраща топката на няколко метра встрани от целта. Освен ако това състояние не му бе присъщо поначало – което бе малко вероятно, предвид факта, че инженерната професия изискваше концентрация – вероятно бе употребил някакви медикаменти. Беше напълно разбираемо при положение, че съпругата му бе изчезнала с един убиец.

В това помещение "Адесте Фиделес" и жуженето се чуваха по-ясно, отколкото в коридора, може би заради разположението на отворите на вентилационната система. Гърни се изкушаваше да попита какъв точно е този звук, но реши, че е по-добре да се придържа към темите, които бе дошъл да обсъдят.

– Вие сте детектив – заяви Мълър.

Това не бе въпрос, а твърдение.

– Няма да ви отнема много време, сър – каза Гърни с усмивка. – Искам само да разбера някои неща.

– Карл.

– Не ви разбрах?

– Карл. – Мъжът се взираше съсредоточено в камината. Сякаш въглените бяха разбудили паметта му и говореше на тях. – Казвам се Карл.

– Добре, Карл. Първи въпрос – започна Гърни. – Знаете ли госпожа Мълър дали е контактувала с Хектор Флорес в деня, преди тя да изчезне?

– Кики – произнесе мъжът: още едно откровение от пепелта.

Гърни повтори въпроса, като промени само името.

– Би трябвало, нали? Като се имат предвид обстоятелствата?

– И какви бяха обстоятелствата?

Очите на Мълър се притвориха и отвориха отново – движението бе твърде бавно, за да може да се нарече мигване.

– Терапията ѝ.

– Терапията ѝ ли? Кой я е лекувал?

Мълър го погледна за първи път, откакто бяха влезли в стаята. После примигна отново, този път по-бързо.

– Доктор Аштън.

– Докторът има кабинет в дома си? В съседната къща?

– Да.

– Колко време е продължила терапията?

– Шест месеца... година. Повече... По-малко... Не си спомням.

– Кога е било последното ѝ посещение?

– Във вторник. Винаги ходеше във вторник.

Гърни се обърка:

– Имате предвид вторника, преди да изчезне ли?

– Точно така, вторник.

– И предполагате, че госпожа Мълър... Кики... е имала контакт с него, когато е отишла в кабинета на Аштън?

Мълър не отговори. Погледът му отново се спря върху камината.

– Някога споменавала ли го е?

– Кого?

– Хектор Флорес?

– Ние не обсъждахме такива като него.

– А какъв бе той?

Мълър се изсмя тихо и безрадостно, след което поклати глава:

– Отговорът е очевиден, не мислите ли?

– Очевиден?

– Името му говори само за себе си! – възкликна Мълър с неочаквано, но силно отвращение, без да отмества очи от камината.

– Защото името му е испанско ли?

– Те всичките са еднакви. Така бият на очи, че... Забиват ни нож в гърба, на цялата ни страна!

– Мексиканците ли?

– Мексиканците са само върхът на айсберга.

– И Хектор е бил такъв човек, така ли?

– Ходил ли си в някоя от тези държави?

– Латиноамериканските?

– Страните с горещ климат.

– Не, Карл, не съм.

– Гадни местенца, до една. Мексико, Никарагуа, Колумбия, Бразилия, Пуерто Рико – мръсни, гадни страни!

– Като Хектор?

– Мръсен!

Мълър се взря яростно в покритата с пепел решетка на камината, сякаш тя олицетворяваше въпросната мръсотия.

Гърни остана безмълвен в продължение на минута, в очакване бурята да стихне. Видя как раменете на Мълър бавно се отпуснаха, пръстите му вече не стискаха толкова силно облегалките на креслото, а очите му се притвориха.

– Карл?

– Да? – Мълър отвори очи.

Лицето му изведнъж бе станало напълно безизразно.

Гърни заговори бавно и меко:

– Някога попадал ли си на доказателство, че между съпругата ти и Хектор Флорес има нещо... нередно?

Мълър го изгледа объркано:

– Как каза, че ти е името?

– Името ми ли? Дейв. Дейв Гърни.

– Дейв? Какво невероятно съвпадение! Знаеше ли, че това е второто ми име?

– Не, Карл, не знаех.