Джон Вердън - Затвори очи

Докторът изглеждаше на около шейсет и една-две години. Устните му бяха месести и презрително извити, имаше двойна гуша на заклет чревоугодник и остър поглед. Движеше се учудващо бързо и грациозно. "Прилича на бивш инструктор по фехтовка", помисли си Гърни. През втората или третата година от брака си двамата с Мадлин бяха взимали уроци. Тогава все още търсеха места и занимания, на които биха могли да се наслаждават заедно.

Онази Вал Пери, застанала до доктора като живо превъплъщение на Клеопатра, излъчваше задоволство от всяка своя пора. Това чувство напълно липсваше у жената, която бе посетила Гърни същата сутрин.

– А сега – обяви Хардуик – младоженецът и невестата му, която скоро ще остане без глава.

– Господи! – измърмори Гърни.

Понякога му се струваше, че безчувствеността на Хардуик надвишава обичайния цинизъм при ченгетата; звучеше като маргинален социопат. Сега обаче не бе подходящ момент да му... какво? Да му каже, че е откачен гадняр? Да му предложи да отиде на психиатър?

Гърни си пое дълбоко въздух и отново насочи вниманието си към видеоклипа – доктор Скот Аштън и Джилиан Пери Аштън вървяха заедно към камерата и се усмихваха. Разнесоха се аплодисменти, няколко души извикаха "Браво", а бароковият фон се усили до радостно кресчендо.

Гърни се взираше удивено в булката.

– Какво има? – попита Хардуик.

– Тя не е... такава, каквато си я представях.

– А ти какво очакваше, по дяволите?

– От онова, което ми разказа майка ѝ, не очаквах да видя жена, слязла от корицата на булчинско списание.

Хардуик се загледа в образа на грейналата млада красавица в сатенена рокля до земята. Поръбеното ѝ с дребни пайети деколте бе скромно, не разкриваше много, скритите ѝ в бели ръкавици ръце стискаха букет от розови рози. Златистата ѝ коса бе прибрана на висок кок, върху който искреше тиара. Бадемовидните ѝ очи бяха подчертани с тъмен молив, а съвършено оформените ѝ устни бяха покрити с розовото червило в тон с розите.

Хардуик сви рамене:

– Не искат ли всички булки да изглеждат така?

Гърни се намръщи. Безпокоеше го това, колко традиционно изглеждаше Джилиан.

– Това им е в проклетите гени – продължи Хардуик.

– Да, може би – каза Гърни, но не изглеждаше убеден в това.

Хардуик отново грабна дистанционното и превъртя сцените, в които булката и младоженецът обикаляха из тълпата; струнният квартет се трудеше с жар над инструментите си; служителите от фирмата за кетъринг обикаляха между гостите и непрекъснато допълваха чашите и чиниите.

– Сега ще минем направо към интересната част – заяви Хардуик.

– Имаш предвид убийството ли?

– Плюс разни любопитни нещица преди и точно след него.

Имаше смущения в картината, които продължиха няколко секунди, след което камерата показа трима души, които разговаряха. Някои от думите се чуваха по-ясно, други се губеха сред околните шумове.

Хардуик измъкна втори сгънат лист хартия от джоба си, отвори го и го подаде на Гърни. Опитното око на бившия инспектор веднага разпозна формата: стенограма.

– Гледай и слушай – нареди колегата му. – Ще ти кажа кога да започнеш да четеш, ако не успяваш да следиш звукозаписа. Двамата, които са с лице към теб, са началник Лунц и съпругата му Керъл, а този с гръб е Аштън.

Семейство Лунц държаха високи чаши с резенчета лайм; в свободната си ръка полицейският началник държеше два сандвича. Не ставаше ясно какво точно пие Аштън, защото тялото му скриваше чашата. От разговора се чуваха само откъслечните банални фрази на госпожа Лунц.

– Да, да... ден за случая... голям късмет, че прогнозата за времето, която беше много... цветя... сезонът, заради който си заслужава човек да живее в Кетскилс... музиката е много различна, идеална е за такова събитие... Комари ли? Не, никакви... невъзможно е заради височината, благодаря на Господ, защото в Лонг Айлънд комарите... Не, не, какви кърлежи... имаше лаймска болест, направо ужасно ... и грешна диагноза... гадене, всичко я болеше, направо бе изпаднала в отчаяние... болката...

Гърни хвърли въпросителен поглед към Хардуик. Наистина не разбираше защо слушат тези безсмислици. В този миг обаче началник Лунц заговори малко по-силно и думите му вече бяха разбираеми:

– Керъл, сега не е моментът да говорим за кърлежи. Събрали сме се по радостен повод, нали така, докторе?

Хардуик забоде показалеца си в най-горния ред на листа, който лежеше в скута на Гърни. Гърни установи, че с помощта на напечатания текст е доста по-лесно да следи разговора, заглушаван от шумотевицата наоколо: