Джон Вердън - Затвори очи

Изражението на полицейския началник се промени, когато Аштън дойде при тях.

– Е, Скот, наред ли е всичко? – попита той. – Всичко е както трябва, нали?

– Надявам се – отвърна Аштън. – Какво да кажа, иска ми се Джилиан просто да... – той поклати глава, гласът му затихна.

– О, Боже! – възкликна Керъл Лунц с прекалена надежда в гласа. – Нали не е станало нещо лошо?

Аштън поклати глава:

– Джилиан иска Хектор да присъства по време на тоста за наше здраве. Той вече каза, че не желае, и... Ами това е. – Усмихна се неловко и сведе очи.

– Добре де, какъв му е проблемът? – запита Керъл, привеждайки се към него.

Хардуик спря записа и госпожа Лунц застина в позата на любопитен заговорник. Полицаят съобщи с пламенното въодушевление на проповедник, споделящ божествено откровение:

– Тая жена е от кучките, които се хранят от чуждите проблеми. Иска да погълне всяка подробност, затова се преструва, че е изпълнена със съчувствие. Плаче за твоята болка и се надява да се гътнеш, за да има възможност да ревне още по-силно и да покаже колко много ѝ пука.

Гърни усещаше, че диагнозата му е съвсем точна, но въпреки това смяташе, че Хардуик прекалява с цинизма.

– Какво става после? – попита той и се обърна нетърпеливо към екрана.

– Спокойно. Нататък е още по-хубаво. – Хардуик натисна бутона и размяната на реплики между Керъл Лунц и Скот Аштън продължи.

– Твърде глупаво е, не искам да ви отегчавам – каза Аштън.

– Ама какво му има на тоя човек ? – настоя тя с висок и писклив като стенание глас.

Аштън сви рамене, сякаш нямаше сили повече да пази тайна:

– Хектор има негативно отношение към Джилиан. Тя от своя страна е твърдо решена да разреши проблемите помежду им, каквито и да са те. Затова настоя да го поканя на празненството. И аз говорих с него, при това два пъти – преди около седмица и днес сутринта. Той отказа. Току-що Джилиан ме извика и ми съобщи, че възнамерява да го измъкне от къщичката му – малкото бунгало, което виждате ей там – и да го доведе за сватбения тост. Според мен само си губи времето и ѝ го казах.

– А защо ѝ е да... да се занимава с... с... него ? – Тя се запъна на края на изречението, сякаш търсеше подходящ неприятен епитет, без да може да намери такъв.

– Добър въпрос, Керъл, само че нямам отговор за него.

Коментарът му бе последван от моментно прекъсване в картината; оттам нататък снимаше друга камера, в чийто обхват влизаха къщичката, розовата градина и половината от голямата къща. Джилиан, булката като от корица на списание, стоеше на прага на къщичката и тъкмо чукаше на вратата.

Хардуик отново спря видеоклипа и заяви театрално:

– И така. Започваме. Това е началото на критичните четиринайсет минути. Тези четиринайсет минути, през които Хектор Флорес убива Джилиан Пери Аштън. Четиринайсет минути, за които той ѝ отрязва главата с мачете, измъква се през задния прозорец и изчезва безследно. Тези четиринайсет минути започват в мига, в който тя влиза вътре и затваря вратата зад гърба си.

Хардуик отмести пръста си от копчето и фигурата на екрана оживя. Джилиан отвори вратата, влезе в къщичката и затвори след себе си.

– Тези кадри – обясни Хардуик – са последните, на които е жива.

Докато камерата снимаше къщичката, Гърни си представяше убийството, което щеше да се случи вътре, зад прозорци, закрити от завеси на цветя.

– Каза, че Флорес се е измъкнал през задния прозорец и е изчезнал без следа, след като я е убил. Буквално ли говореше?

– Ами... – Хардуик направи драматична пауза – и да, и не.

Гърни въздъхна и зачака.

– Проблемът е – заяви Хардуик, – че изчезването на Флорес е свързано с нещо много, много познато. – Последва нова пауза за засилване на напрежението, подчертана от лукава усмивка. – От задния прозорец на бунгалото тръгва следа към гората.

– Какво имаш предвид?

– Това не ти ли напомня на нещо?

– За случая "Мелъри" ли говориш? – попита Гърни, като го гледаше невярващо.

– Ами аз не знам за други убийства, при които следите на убиеца свършват насред гората без логично обяснение, а ти?

– Значи твърдиш, че... Какво твърдиш?

– Нищо конкретно. Само се чудех дали случайно не си пропуснал нещо в края на онази лудост с Мелъри...

– Какво "нещо"?

– Възможността да има съучастник.

– Съучастник ли?! Ти да не си се побъркал? Много добре знаеш, че нищо не предполагаше да има повече от един извършител!

– Що ли ми се струва, че си твърде докачлив на тая тема?