Джон Вердън - Затвори очи

– Докачлив? Докачлив съм за това, че ми губиш времето с догадки, които се основават единствено на извратеното ти чувство за хумор.

– Значи смяташ, че е просто съвпадение, така ли?

Презрителният му тон действаше на Гърни като стържене на нокти по черна дъска.

– Кое е просто съвпадение, Джак?

– Модус операнди , приликите в начина на действие.

– Най-добре ще е веднага да ми кажеш какво, по дяволите, искаш да кажеш!

Устните на Хардуик се разтеглиха в нещо, което можеше да е както усмивка, така и гримаса.

– Дай да догледаме филма – заяви той. – Остават само няколко минути.

Въпросното време изтече. На екрана не се случваше нищо съществено. Групичка гостенки се разходиха край цветните лехи, които ограждаха къщичката. Една от жените – онази, която Хардуик бе представил като съпруга на заместник-губернатора – изглежда, изнасяше лекция по ботаника, като сочеше цъфналите растения и разпалено обясняваше нещо. Останалите я следваха и постепенно излязоха от кадър. Камерата все така бе фокусирана върху малката вила. Пердетата с флорални мотиви не разкриваха нищо от случващото се вътре.

Точно когато Гърни се канеше да попита с каква цел този отрязък е оставен във видеоклипа, камерата се смени. Сега се виждаха Скот Аштън и семейство Лунц, а на заден план беше къщичката.

– Време е за сватбените поздравления – тъкмо казваше Аштън.

Тримата едновременно хвърлиха погледи към малката постройка. Аштън погледна часовника си, после вдигна ръка и повика една от сервитьорките. Жената побърза да се приближи и попита с любезна усмивка:

– Да, сър?

Той махна с ръка към къщичката:

– Кажете на съпругата ми, че вече мина четири часът.

– Тя е в кокетното бунгало до дърветата, така ли?

– Да. Кажете ѝ, ако обичате, че е време за сватбения тост.

Тя тръгна към къщичката, а Аштън се обърна към семейство Лунц:

– Джилиан често губи представа за времето, когато се опитва да убеди някого да направи онова, което тя иска.

Междувременно младата сервитьорка прекоси ливадата, стигна до къщичката и потропа на вратата. След няколко секунди почука отново, после натисна бравата, но не успя да отвори. Погледна назад към Аштън и вдигна ръце в знак, че не разбира какво става. В отговор той ѝ показа с жест да похлопа по-силно. Тя се намръщи леко, но изпълни поръчението. Този път звукът бе достатъчно силен, за да го улови камерата, която според Гърни бе на около петнайсет метра от мястото. Когато и този път не получи отговор, жената отново вдигна ръце и поклати глава.

Аштън измърмори нещо – по-скоро на себе си, отколкото на семейство Лунц – и тръгна към къщичката. Отиде право до вратата, почука силно, после започна да дърпа и натиска дръжката, като викаше: "Джили! Джили, вратата е заключена! Джилиан!" Беше намръщен, езикът на тялото му показваше, че е изнервен и объркан. Накрая се обърна и бързо тръгна към задната врата на голямата къща.

Хардуик, който междувременно бе седнал на страничната облегалката на дивана, обясни:

– Отива да вземе ключа. Каза ни, че държал резервен в сервизното помещение.

След миг Аштън се появи отново и пак отиде до бунгалото. Първо почука – не особено упорито, просто за всеки случай – и след като не получи отговор, използва ключа, за да отвори вратата. Бутна я. Камерата бе разположена под наклон от около четирийсет и пет градуса спрямо постройката, така че се виждаше твърде малко от вътрешността. От Аштън се забелязваше само профилът, но внезапно тялото му видимо се скова. След моментно колебание той пристъпи в помещението. Няколко секунди по-късно се разнесе ужасяващ звук, нещо средно между вой и крясък, който изразяваше едновременно шок и страдание. Разнесе се отчаян вик "ПОМОЩ!" – веднъж, два, три пъти. След няколко секунди на вратата се появи Скот Аштън, който се спъна и падна в една цветна леха. Крясъците "ПОМОЩ" бяха така първични и неспирни, че скоро загубиха всяка прилика с човешката реч.

Видеоклипът от четирите неподвижни камери, разположени на ключови места по поляната, продължаваше още дванайсет минути след падането на Аштън в лехата с цветя. Хардуик обясни, че след това апаратурата била спряна, а записите – иззети от полицейски началник Лунц като доказателствен материал.

Именно тези дванайсет минути хаос и безумно суетене в момента гледаха Гърни и Хардуик. Хора тичаха насам-натам и пищяха ужасено, крещяха заповеди и въпроси; някои хукнаха към Аштън, други влязоха в къщичката и веднага изскочиха от нея; една жена припадна на прага, друга се препъна и падна отгоре ѝ; гостите помогнаха на Аштън да се изправи и да стигне до голямата къща; Лунц бе запречил входа на бунгалото и провеждаше разговор след разговор по мобилния си телефон. Присъстващите тичаха насам-натам с вид на обезумели. Четиримата музиканти се появиха на сцената; един от цигуларите все още стискаше цигулката в ръка, а другият – само лъка. Трима униформени полицаи от Тамбъри притичаха до Лунц, който продължаваше да стои на стража на прага. Председателят на дружеството "Британско наследство" повръщаше на тревата...