Джон Вердън - Затвори очи

– Може би е искал да се измъкне от жилището по възможно най-бързия начин?

– Възможно е. А може би е искал да намерим мачетето.

– Защо тогава си е направил труда да го крие?

– Заровил го е само донякъде. Нали каза, че единствено острието било покрито с малко пръст?

– Интересни въпроси – каза с усмивка Хардуик. – Определено си струва да се поразровим.

– И още нещо – заяви Гърни. – Някой потвърдил ли е къде са били двамата Мълър по време на убийството?

– Знаем, че през цялата седмица Карл е бил на борда на един риболовен кораб, който се е намирал на около петдесет морски мили от Монтаук. Но не можахме да открием човек, който да е виждал Кики в деня на убийството... Нито предишния ден всъщност.

– Това говори ли ти нещо?

– Абсолютно нищо! Ония хора там са едно затворено, много потайно общество. Или поне в района, където живее Аштън. Най-малките имоти са поне десет акра, а собствениците им не се месят в живота на съседите си. Нямат навика да висят по оградите и да си приказват глупости. Сигурно смятат за грубо дори да се поздравят, без преди това да са получили покана.

– Някой виждал ли я е изобщо от момента, в който мъжът ѝ е заминал за Монтаук?

– Май не, но... – Хардуик сви рамене, сякаш за да покаже, че в Тамбъри да засечеш съседа си е по-скоро изключение, отколкото правило.

– Ами гостите на приема? Потвърдени ли са местоположението и заниманията на всички по време на "критичните четиринайсет минути", както ги нарече?

– Да. Ден след убийството аз лично изгледах целия видеозапис и проверих къде се е намирал всеки от гостите през всяка минута, която жертвата е прекарала в онова бунгало. А през цялото време капитанът ми натякваше, че си губя времето, вместо да търча след Хектор Флорес из гората. Кой знае, може и да е бил прав като никога, дръвникът му с дръвник! Естествено, ако бях пренебрегнал записа, а после се бе оказало, че... Е, няма нужда да ти обяснявам, знаеш какъв е шибан мръсник – процеди той на последните две думи. – Защо си ме зяпнал така?

– Как?

– Все едно съм се побъркал!

– Е, ти наистина си побъркан – спокойно заяви Гърни.

После си помисли, че през десетте месеца след случая "Мелъри" отношението на Хардуик към капитан Род Родригес се е променило от презрително към откровено злостно.

– Може и така да е – каза Хардуик по-скоро на себе си. – Май има единодушие по въпроса.

После се обърна и отново се загледа през прозореца на всекидневната. Навън бе притъмняло още повече. Северният хребет изглеждаше почти черен на фона на тъмносивото небе.

Гърни се зачуди дали Хардуик не се опитваше да поведе личен разговор. Това изобщо не бе характерно за него. Дали нямаше проблем, за който искаше да говори?

Открехнатата врата обаче бързо се затвори и на нейно място се появи обичайната непробиваема стена. Хардуик се завъртя, в очите му отново блестеше насмешливо пламъче.

– С онези четиринайсет минути има един ма-а-алък проблем. Може да не са точно четиринайсет. Бих искал да чуя експертното ти мнение, ти нали си всезнаещ.

Върна се на дивана, но този път седна на облегалката в другия край, а не до Гърни. После заговори на масичката за кафе, сякаш тя можеше да послужи като посредник между двамата:

– Няма съмнение в кой точно миг започват да текат. Когато влиза в бунгалото, Джилиан е жива. Деветнайсет минути по-късно, когато Аштън отваря вратата, тя седи на масата – на две части. – Следователят сбърчи нос и добави: – Всяко от парчетата в отделна локва кръв.

– Деветнайсет ли? Не четиринайсет?

– Четиринайсет са от момента, в който сервитьорката отива да почука на вратата и не получава отговор. Логично е да се предположи, че жертвата не е отговорила, защото вече е била мъртва.

– Но не е непременно вярно?

– Не, не е. Може да не е отговорила, защото Флорес ѝ е наредил така – с притиснато към гърлото ѝ мачете.

Гърни обмисли този вариант. Беше напълно правдоподобно.

– Някакви предпочитания? – запита Хардуик.

– Предпочитания?

– Кога според теб е станало клъцването – преди или по време на тези четиринайсет минути?

Клъцването?! Гърни въздъхна. Много добре му бе позната тактиката на Хардуик: изтърсваше нещо брутално и скандално, с което шокираше публиката си. Вероятно бе постъпвал така през целия си живот, но властващият цинизъм в полицията, проблемите в кариерата и лошите взаимоотношения с началника му го бяха направили още по-злъчен. Възрастта също си казваше думата.