Джон Вердън - Затвори очи

Пресегна се за папката, която бе най-близо до него. Тя съдържаше докладите на техниците за обработка на местопрестъплението. Документът най-отгоре описваше околността на бунгалото, а следващият – вътрешността ѝ. Той бе стряскащо кратък. В малката постройка не бяха открити никакви предмети и материали, каквито обикновено има на сцената на местопрестъплението и които биха могли да бъдат изследвани за следи и отпечатъци. Единствените мебели бяха масата, върху която е била главата на жертвата, стол с дървени облегалки, на който е седяло обезглавеното тяло и още един стол от другата страна на масата. Липсваха кресла и дивани, нямаше легла, одеяла, нито килими. Още по-чудна бе липсата на дрехи в малката гардеробна до спалнята. Всъщност в цялата къща нямаше никакви дрехи или обувки освен леки гумени галоши, каквито обикновено се носеха върху други, нормални обувки. Галошите бяха оставени в спалнята до прозореца, през който очевидно се бе измъкнал убиецът. Най-вероятно именно тях са дали на кучето-следотърсач.

Завъртя стола си към френските прозорци и се загледа навън, към ливадата. Погледът му искреше, оживен от гонещите се в ума му разсъждения. Многото странности и усложнения в този случай – онова, което Шерлок Холмс би нарекъл "единствени по рода си характеристики" – се трупаха една след друга. Повечето хора биха ги сметнали за отблъскващи, но за Гърни те представляваха неустоим магнит.

Мислите му бяха прекъснати от силното скърцане на страничната врата. Канеше се да я оправи вече цяла година, но все не намираше време да смаже пантите.

– Мадлин?

– Да.

Тя влезе в кухнята с по три найлонови торби във всяка ръка. Стовари и шестте на плота и отново излезе.

– Да ти помогна ли? – попита Гърни.

Отговор не последва, чу се само скърцането на вратата, която се отвори и затвори след нея. Минута по-късно звукът се повтори и Мадлин се върна с още торби, които също постави на плота. Едва тогава тя свали плетената перуанска шапка в лилаво, зелено и розово с наушници и връзки, която придаваше шантав вид на притежателката си независимо от настроението ѝ.

Гърни отново усети потръпването на левия си клепач. Тикът бе така осезаем, че през последните месеци на няколко пъти се проверява в огледалото, за да се увери, че не се вижда. Искаше да я разпита къде е ходила, освен до магазина, но подозираше, че тя вече му е споменала плановете си за вечерта. По-добре да не показва, че не ги е запомнил. Мадлин смяташе забравянето, както и проблемите със слуха, за липса на интерес. Може би бе права. За двайсет и петте си години в нюйоркската полиция нито веднъж не бе пропуснал да се яви на разпит на свидетел или на изслушване пред съда. Никога не забравяше какво е казал някой заподозрян, нито как се е държал. Не забравяше нищо, което имаше каквато и да било връзка с професията му.

Дали изобщо бе обръщал внимание на друго? Имаше ли нещо, което поне да се доближава по важност до работата му? Родителите му? Съпругите? Децата?

Когато майка му почина, не почувства почти нищо. Всъщност не, реакцията му беше дори по-лоша – много по-студена и по-егоистична. Изпита облекчение, сякаш огромен товар се бе смъкнал от раменете му. Животът му се улесни. Когато първата му съпруга го напусна, сякаш отпадна още едно усложнение. Още една пречка бе отстранена. Почувства облекчение, че повече не трябва да задоволява нуждите на една жена с труден характер. Получил бе свобода.

Мадлин отиде до хладилника и започна да вади стъклените съдове, в които бе прибрала храната от предните две вечери. Нареди ги един до друг до микровълновата печка: пет стъклени кутии, на които свали капаците. Гърни я наблюдаваше от другата страна на плота.

– Вечеря ли вече? – попита тя.

– Не, чаках да се прибереш – отвърна той, макар това да не бе съвсем вярно.

Очите ѝ се спряха върху документите, разпилени на голямата маса, и тя повдигна въпросително вежда.

– Разни неща, които ми донесе Джак Хардуик – измърмори той някак прекалено небрежно. – Помоли ме да ги прегледам.

Представи си как тя го гледа открито, сякаш четеше мислите му.

– Разни неща, свързани със случая на Джилиан Пери – замълча за миг. – Не съм съвсем сигурен какво се очаква от мен и защо някой смята, че наблюденията ми ще помогнат. Все пак ще погледна документацията и ще му кажа какво мисля по въпроса?

– А на нея?

– "Нея" ли?

– Вал Пери. На нея ще ѝ кажеш ли какво мислиш? – Тонът на Мадлин беше някак неангажиращ, което по-скоро разкриваше, а не замаскираше загрижеността ѝ.