Джон Вердън - Затвори очи

Гърни го поведе към къщата, а Хардуик се ухили многозначително:

– Влезе ти под кожата, а?

– Не съм сигурен какво имаш предвид, Джак.

– Какво ти привлече интереса? Любовта към истината и справедливостта ли? Възможността да сриташ Родригес в топките? Или великолепният задник на госпожата?

– Трудно е да се каже, Джак. – Усети, че набляга на името на другия мъж, сякаш нанасяше бързо ляво кроше. – В момента най-много ме вълнува записът.

– А-а, така ли? Още ли не си се отегчил до смърт от пенсионерството? Не умираш ли да се върнеш в играта? Да помогнеш на оная секси мацка?

– Искам само да видя филма. Носиш ли го?

– Видеото от убийството ли? Никога не си виждал такова нещо, Дейви, момчето ми. Запис висока резолюция на сцената на престъплението, на самото действие.

Хардуик бе застанал в средата на голямото помещение, което служеше едновременно за кухня, всекидневна и гостна. В единия му край бе разположена професионална готварска печка, а в другия, на повече от десет метра, имаше грамадна каменна камина. Частта, която служеше за кухня, бе отделена с плотове. Погледът на Хардуик попи всичко само за няколко секунди:

– Мамка му, това е като от някое списание за дома!

– Дивидито е във всекидневната – каза Гърни и го поведе.

Клипът започваше с прекрасен изглед от въздуха – камерата снимаше косо ярката пролетна зеленина, множеството дървета, пасторалната идилия; проследяваше тесен път и виещ се край него поток, плетеница от черно и сребристо, около която бяха нанизани като мъниста провинциални къщи и живописни пристройки, разположени насред тучни ливади.

После във фокус влезе едно значително по-голямо имение, а камерата започна да се движи по-бавно във въздуха. След малко застана над една изумруденозелена поляна, оградена с жълти нарциси, и бавно се спусна надолу към земята.

– Боже, нима са наели хеликоптер да снима сватбата?!

– Ами че всички правят така! – изграчи Хардуик. – Всъщност хеликоптерът участва само в началото. Оттук нататък снимат четири камери, разположени на поляната така, че да обхващат целия имот. Иначе казано, има пълен запис, със звук и картина, на всичко станало извън къщата.

Самата къща бе построена от светъл камък и много внушителна. Заобиколена бе от няколко каменни площадки и множество цветни лехи и приличаше на замък, пренесен направо от живописната британска провинция.

– Къде се намира това? – запита Гърни, когато двамата се настаниха на дивана във всекидневната.

– Нима не разпознаваш невероятното селце Тамбъри? – попита с престорена изненада Хардуик.

– А трябва ли?

– Тамбъри е местното свърталище на важни клечки, такива като теб. Всеки човек с тежест познава някого, който живее в Тамбъри.

– Значи аз не попадам в тази класация. Е, ще ми кажеш ли къде се намира?

– На час път от тук в североизточна посока. На половината разстояние до Олбъни. Ще ти обясня откъде да минеш.

– Няма да ми трябва... – подхвана Гърни, млъкна рязко и се намръщи замислено. – Чакай малко. Това да не е в окръга на Шеридън...

– ...Клайн? – пресече го Хардуик. – Точно така, улучи десятката! И ще имаш възможност да работиш с всичките си стари приятелчета. Както знаеш, окръжният прокурор има слабост към теб.

– Боже! – измърмори Гърни.

– Онзи те смята за истински гений, мамка му! Макар че, много ясно, си приписа всички заслуги за случая "Мелъри", нищо, че победата си беше твоя. Е, това е нормално предвид факта каква политическа подлога е. Ама все пак съм убеден, че дълбоко в себе си знае, че ти е длъжник.

Гърни поклати глава и се загледа в екрана:

– Дълбоко в Шеридън Клайн няма абсолютно нищо. Само една голяма черна дупка.

– Дейви, Дейви, Дейви! Такова жестоко мнение за едно от Божиите чеда!

После, без да дочака отговор, Хардуик насочи вниманието си към екрана и започна да разказва какво се случва.

– Тези са от компанията за кетъринг – обясни той за групичката млади мъже и жени с черни панталони и искрящи от белота туники, които подреждаха бара и няколкото големи шведски маси.

– Това е домакинът – посочи един усмихнат мъж с тъмносин костюм и червено цвете на ревера, който се появи от оформената като арка задна врата и тръгна през поляната. – Годеник, младоженец, съпруг, вдовец – и всичко това в един ден. Така че както и да го наричаме оттук нататък, все ще е вярно.

– Скот Аштън?

– Същият.

Мъжът тръгна решително покрай една от лехите с цветя към дясната част на сцената. Точно преди да изчезне обаче, ъгълът на снимане се промени и отново го показа. Скот Аштън вървеше към бунгало в края на ливадата, която граничеше с гората. Разположена бе на около трийсет метра от голямата къща.