Джон Вердън - Затвори очи

– Аштън е бил голяма работа в своята сфера... Най-големият коз на "Мейпълшейд". Ако го беше убил, училището можеше и да затвори врати... и така да спре достъпа до удобно събраните болни млади жени. – Гърни затвори очи за миг. – Това не е... не е в интерес на Джото.

– Защо тогава в крайна сметка го уби?

– Ами всичко излезе наяве... цялата организация отиде по дяволите, така или иначе. Няма вече... златни яйца.

– Добре ли си, шампионе? Звучиш ми замаяно.

– Никога не съм бил по-добре. Без златните яйца... лудата кокошка... се превръща в пасив. Съотношение на риск и печалба. В параклиса Джото реши, че Леонардо носи вече само риск, не печалба. Везните се наклониха в другата посока... по-голяма полза да го убие, отколкото да го държи жив.

– Да, много практичен откачалник – изсумтя замислено Хардуик.

– Да.

– Джото предаде ли и някой друг? – попита след дълго мълчание Гърни.

– Сол Стек. Отидохме с няколко момчета от нюйоркската полиция, открихме го в оная къща в Манхатън. За нещастие се гръмна, преди да го пипнем. А, да, нещо интересно за Стек. Помниш ли, казах ти, че преди години бил затворен в психиатрична клиника, след като го арестували за множество изнасилвания? Познай кой е бил консултиращият психиатър в програмата за рехабилитация в болницата?

– Аштън?

– Същият. Сигурно много добре е опознал Сол. Сметнал е, че той има достатъчно потенциал, за да се превърне в изключение от правилото "Само за членове на семейство Скард". Като се замислиш, тоя тип наистина е умеел да преценява добре хората. Сигурно е забелязвал полезен психопат от километър разстояние.

– Разбра ли кои са били "дъщерите" на Сол?

– Може би току-що завършили ученички от "Мейпълшейд", стажуващи в организацията. Кой знае? Когато ние пристигнахме, вече се бяха изнесли. Много бих се учудил, ако се появят отново.

На Гърни това му прозвуча донякъде успокоително, но дори и през леката мъгла на болкоуспокояващите успокоението не беше пълно. Настана неловко мълчание.

– Намери ли нещо интересно на терена? – попита накрая той.

– Интересно ли? О, да, определено. Много интересни видеоклипове. Млади дами, които подробно описват любимите си занимания. Разни перверзни гадории. Ама наистина извратени.

– Нещо друго?

Хардуик преувеличено сви рамене:

– Може и да е имало. Кой знае? Човек се старае да описва всички иззети улики, ама понякога някои просто изчезват. Никога не влизат в списъците с доказателствени материали. Биват унищожени случайно... знаеш как е.

В продължение на няколко секунди двамата мълчаха.

Хардуик огледа стаята внимателно, после отново спря очи върху Дейв на болничното легло. На лицето му се изписа замислено изражение, а после той сякаш се развесели:

– Знаеш ли, Гърни, ти си по-откачен, отколкото си мислят повечето хора.

– Не е ли така с всички ни?

– Не, по дяволите! Вземи мен например – аз изглеждам напълно ненормален. Обаче отвътре съм като скала. Добре настроена и идеално балансирана машина.

– Ти ако си идеално балансиран... – при нормални обстоятелства Гърни би завършил изречението си с някаква остроумна забележка, но в момента обезболяващите му пречеха и гласът му просто заглъхна.

Двамата се гледаха още няколко секунди, след което Хардуик направи крачка назад:

– Е, ще се видим пак, става ли?

– Естествено.

Хардуик се канеше да излезе, обаче спря и се обърна за миг:

– Спокойно, Шерлок. Всичко е наред.

– Благодаря ти, Джак.

Известно време след като Хардуик си тръгна, Мадлин се върна в стаята с чаша кафе в ръка. Сбърчи нос и я остави на металната масичка в ъгъла.

– Не е ли хубаво? – усмихна се Гърни.

Тя не отговори, само дойде до леглото му, взе ръцете му в своите и здраво ги стисна. Дълго време остана до него така, без да пуска дланите му. Може би минута, а може би час – той не бе в състояние да определи. Единственото, което ясно осъзнаваше, бе нейната нетрепваща, разбираща, любяща усмивка – усмивката, която бе присъща само на нея. Тя го обгръщаше, топлеше го и му носеше удоволствие, несравнимо с нищо друго на земята.

Удивен бе от факта, че жена, която вижда всичко толкова ясно, в чиито очи искри светлината на целия свят, намира у него нещо, достойно за подобна усмивка. Тази усмивка можеше да накара един мъж да повярва, че животът е хубав.

Книга от 2002 г. на тема социалното инженерство от "най-известния хакер в света", Кевин Митник. – Б.пр.