Джон Вердън - Затвори очи

Известно време той не каза нищо, докато се опитваше да си спомни колкото се може повече.

– Кога си говорила с тях?

– Днес стават точно две седмици.

– Не, имах предвид за... за Скард и пожара.

– Днес стават две седмици от онзи ден – същия ден, когато се върнах от Ню Джърси.

– Божичко! Тоест...

– Ти не беше на себе си. – Тя замълча за миг и очите ѝ внезапно се изпълниха със сълзи, а дъхът ѝ започна да излиза на пресекулки. – За малко да те изгубя! – добави и по лицето ѝ премина нещо диво и отчаяно, нещо, което никога преди не бе виждал.

– Спи ли?

– Не, не спи наистина. Само е замаян и дремва по малко. Временно му включиха дилодид в системата, за да облекчат болката. Ако му кажеш нещо, ще те чуе.

Вярно беше, помисли си той и се усмихна. Само че лекарството не просто намаляваше болката, то буквално я премахваше. Изтриваше я с вълна от... от какво? От усещането, че всичко е наред. Усмихна се.

– Не искам да го безпокоя.

– Просто му кажи онова, което имаш да му казваш. Той ще те чуе, няма да го обезпокоиш.

Познаваше тези гласове. Гласовете на Вал Пери и Мадлин. Красиви гласове.

– Дейвид? – каза красивият глас на Вал Пери. – Дойдох да ти благодаря.

Последва дълго мълчание. Мълчанието на платноходка в далечината, която бавно прекосява синия хоризонт.

– Предполагам, че само това имам да ти казвам. Оставям ти един плик. Надявам се да е достатъчно. Това е десет пъти повече от сумата, за която се разбрахме. Ако не стига, обади ми се.

Отново мълчание. Лека въздишка. Въздишката на ветрец, преминаващ над поле оранжеви макове.

– Благодаря ти.

Не беше сигурен къде свършва тялото му и къде започва леглото. Не беше сигурен дори дали диша.

А после вече бе буден и се взираше в лицето на Мадлин над него.

– Джак е – казваше тя. – Джак Хардуик от Бюрото. Можеш ли да говориш с него? Или да му кажа да дойде пак утре?

Хвърли поглед покрай нея към фигурата на прага. Забеляза късата сива коса, червендалестото лице, ледените бледосини очи.

– Сега става.

Имаше нужда да проумее нещата с помощта на Хардуик, да се съсредоточи и благодарение на тази нужда нещата в главата му започнаха да се избистрят.

Тя кимна, отстъпи встрани, а Хардуик се приближи до леглото.

– Ще сляза долу да си взема от онова отвратително кафе – каза Мадлин. – Връщам се след малко.

– Знаеш ли какво – каза Хардуик със стържещия си глас, след като тя излезе от стаята – един от тия шибани куршуми мина през теб и улучи и мен – добави и вдигна превързаната си ръка

Гърни хвърли поглед към нея, но не видя кой знае какви поражения. Спомни си как Мариан Елиът бе нарекла Хардуик: "хитър носорог". Започна да се смее. Очевидно обаче бяха намалили дозата на обезболяващите му, защото от смеха го заболя.

– Имаш ли да ми съобщаваш нещо, което да ме интересува?

– Леле, че си студен, Гърни! Никаква любезност! – поклати глава Хардуик, като се преструваше на опечален. – Знаеш ли, че строши гръбнака на Джото Скард?

– Когато го бутнах по стълбището ли?

– Ти не го бутна по стълбите. Ти го яхна надолу по стълбите, все едно е шибана шейна! Та сега е в оная инвалидна количка, с която го заплашваше. Предполагам, че се е замислил и за другите неприятни нещица, които спомена – например възможността съкилийниците му да му пикаят в лицето, когато им скимне. Така че в крайна сметка той сключи сделка с окръжния прокурор за доживотен затвор без право на замяна плюс гаранция, че ще бъде отделен от останалите затворници.

– Каква е сделката?

– Даде ни адресите на специалните клиенти на "Кармала". На онези, дето обичат да отиват докрай.

– И?

– И някои от момичетата, които открихме там, бяха... бяха още живи.

– Това ли беше сделката?

– Трябваше да предаде и останалата част от организацията. Незабавно.

– Предал е другите си двама сина?

– Без дори да се замисли. Джото Скард не е сантиментален човек.

Гърни се усмихна на това омаловажаване на суровия характер на Скард.

– Аз обаче имам един въпрос към теб – продължи Хардуик. – Като се вземе предвид колко... практичен е той в бизнес делата си и колко луд беше Леонардо, защо Джото не го е пречукал още първия път, като е чул какво иска от клиентите на "Кармала"? Като е разбрал за онова странно условие за обезглавяване, което Леонардо е вкарал в сделката?

– Много просто. Не убивай кокошката, която снася златните яйца.

– А под "кокошката" имаш предвид Леонардо, познат още като доктор Скот Аштън?